Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ


изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр. дело № 1724/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Б. Я., А. А. Я. и К. А. Я., чрез адв. А.К., против въззивно решение № 12515/21.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1245/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 06.12.2019 г., по гр. д. № 58/2019 г. на Окръжен съд - Монтана в обжалваната част и са отхвърлени предявените от Р. Б. Я., А. А. Я. и К. А. Я. против Община Монтана искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, за заплащане на сумите от: 70 000 лв. на първата ищца и по 50 000 лв. на останалите две, представляващи обезщетения за търпени неимуществени вреди от смъртта на А. К. Я., съпруг на първата и баща на втората и третата ищца, настъпила на 03.04.2014 г., вследствие на злополука от падане от мост, собственост на Община Монтана, претърпяна на 26.03.2014 г., ведно с лихвата за забава, считано от 26.03.2016 г. до окончателното плащане и са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Община Монтана сумата от 1200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение и за двете съдебни инстанции.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните, ако има такива за неоснователни?” и 2. „С оглед на установените в норма обективни и субективни предели на СПН, нейната защитна и правнорегулираща функция, при постановяване на решенията по осъдителните искове за вреди, носител ли е на репарационен ефект или създава само право на търсене на такъв ефект, както е прието в теорията на Българското процесуално право?“. Сочат, че първият въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поддържат , че решението е очевидно неправилно.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Община Монтана, подаден чрез адв. Б.Ц., в който се изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на разноски.
Третото лице помагач „Астра Агро“ ЕООД не е подало писмен отговор и не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК , от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение в обжалваната част и са отхвърлени предявените от Р. Б. Я., А. А. Я. и К. А. Я. против Община Монтана искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, за заплащане на сумите от: 70 000 лв. на първата ищца и по 50 000 лв. на останалите две, представляващи обезщетения за търпени неимуществени вреди от смъртта на А. К. Я., съпруг на първата и баща на втората и третата ищца, настъпила на 03.04.2014 г., вследствие на злополука от падане от мост, собственост на Община Монтана, претърпяна на 26.03.2014 г., ведно с лихвата за забава, считано от 26.03.2016 г. до окончателното плащане и са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на [община] сумата от 1200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение и за двете съдебни инстанции.
Въззивният съд е изложил, че ищците са предявили исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД против Община Монтана на 26.03.2019 г., а преди образуването на настоящето дело е образувано гр. д. № 136/2016 г. на Районен съд - Монтана по предявен иск с правно основание чл. 200 КТ от същите ищци срещу работодателя на наследодателя им - „Астра Агро“ ЕООД, за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от същата злополука, в което производство Община Монтана е конституирана като трето лице -помагач на страната на ответника. В хода на производството пред въззивната инстанция е установено, че по горепосоченото дело на районния съд е налице влязъл в сила съдебен акт, с който исковите претенции на ищците са уважени. Въззивният съд е приел, че при наличието на влязъл в сила съдебен акт срещу работодателя на пострадалия наследодател на ищците за репариране на претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди не може за същите вреди да бъде ангажирана безвиновната отговорност и на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Това би довело до обезщетяването на ищците два пъти за едни и същи вреди, при условие, че пострадалите имат право на едно обезщетение, което могат да търсят или от работодателя, или от причинителя на вредите, респективно възложителя на работата.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК . Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК . В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и посоченото от касаторите /решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о./, съгласно която задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК , който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е определил правилно предмета на спора и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Съобразил е обстоятелството, че след постановяване на първоинстанционното решение е влязло в сила постановеното по гр. д. № 136/2016 г. на Районен съд - Монтана решение от 10.11.2016 г., с което е уважена претенцията на ищците срещу работодателя на наследодателя им, за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Изложил е мотиви, че при наличието на влязъл в сила съдебен акт срещу работодателя на пострадалия наследодател на ищците за репариране на претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди не може за същите вреди да бъде ангажирана безвиновната отговорност и на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Посочил е, че това би довело до обезщетяването на ищците два пъти за едни и същи вреди, при условие, че пострадалите имат право на едно обезщетение, което могат да търсят или от работодателя, или от причинителя на вредите, респективно възложителя на работата и обосновано е отхвърлил исковете.
По повдигнатия от касаторите втори въпрос, макар и формулиран общо не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е налице трайна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав – решение № 230/12.07.2011 г. по гр. д. № 1907/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 354/03.08.2010 г. по гр. д. № 714/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 204/04.07.2011 г. по гр. д. № 220/2010 г. на ВКС, IV г. о., съгласно която „Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда, като за едни и същи вреди той не може да бъде обезщетен два пъти. Затова, когато с влязъл в сила съдебен акт е уважен искът му по чл. 45 ЗЗД срещу причинителя на увреждането за определени вреди, не може да бъде ангажирана и отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за същите вреди. Работодателят може да бъде осъден да заплати обезщетение само за вреди, за които не е присъдено обезщетение на пострадалия.”. В случая ищците в качеството си на наследници на починалия А. К. Я. са заявили претенция за обезщетяване на претърпените от тях вреди веднъж от работодателя на последния на основание чл. 200 КТ, като искът им е уважен с влязъл в сила акт, и втори път са поискали осъждане на Община Монтана на основание чл. 49 ЗЗД. След като с влязъл в сила съдебен акт искът им срещу работодателя е уважен, не може да бъде ангажирана отговорността на ответната община по чл. 49 ЗЗД. С влизане на решението в сила е постигната търсената защита на субективното материално право на ищците да получат изпълнителен титул за вземането си.
Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.
При този изход на спора в тежест на касаторите следва да бъдат възложени сторените и доказани от Община Монтана разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестстотин/ лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12515/21.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1245/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Б. Я., ЕГН [ЕГН], А. А. Я., ЕГН [ЕГН] и К. А. Я., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Община Монтана, представлявана от кмета З. С. Ж. разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: