От друга страна, във влязлото в сила (като необжалваемо), решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. на СГС, е прието следното: Установено е, че процесният по това дело договор за банков ипотечен кредит съдържа клауза (чл. 14, ал. 4 от него), в която (също) е постигнато съгласие за едностранна промяна от страна на ответника (също банка) на договорения годишен лихвен процент, при наличието на промяна на тримесечния EURIBOR, изразяваща се в нарастване с 0.25 процентни пункта по-високи от посочените минимални приемливи за банката стойности от 2.5 % в рамките на един месец, като е уговорено и че тази промяна влиза в сила от деня на приемането й от банката, като кредитополучателят се уведомява със съобщения в банковия салон или в интернет страницата на банката. Съдебният състав по това дело е приел, че тъй като процесният (по същото дело) договор за банков кредит е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от З.. От това е направен изводът, че дори да е договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика. Прието и че предвидената в чл. 14, ал. 4 от процесния договор възможност на банката за едностранно увеличение на договорения годишен лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, е обусловена от обективни факти на финансовия пазар, а именно – стойността на 3-месечния EURIBOR, като е прието за ноторно известно, че с EURIBOR се означава стойностите на европейските междубанкови лихвени проценти, както и че стойностите му са базирани на осреднените стойности на лихвените проценти, на които група от около 50 европейски банки си предоставят средства . От това е направен и изводът, че обвързването на лихвения процент със стойностите на 3-месечния EURIBOR при всички случаи изключва приложението на чл. 143, т. 12 от З., както и че обстоятелството, че начинът за определяне на лихвения процент по договора за кредит е обвързан с междуевропейска величина, стояща извън контрола на търговеца, поставя договора за кредит сред сделките, визирани в чл. 144, ал. 3 от З. и следователно като сделка, изключена от приложното поле на чл. 143, т. 12 от З.. Това са и решаващите съображения на съда за извода му в това решение, че процесната по това дело договорна клаузата (чл. 14, ал. 4 от договора) не е неравноправна, поради което не е и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от З..
Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК, намира за правилно разрешението на поставения материалноправен въпрос по приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., което е възприето в обжалваното по настоящото дело въззивно решение; респ. – намира за неправилно разрешението на въпроса, възприето в цитираното влязло в сила решение.
И в двете решения съдилищата правилно са приели, че визираното и в двете спорни договорни клаузи (които са идентични по съдържание), изменение на 3-месечният EURIBOR с 0.25 % в рамките на 1 месец, е независещо от волята и извън контрола на банката-кредитор, обективно обстоятелство. Съвсем формално и необосновано, обаче, във влязлото в сила решение от 17.06.2013 г. по въззивно гр. дело № 13254/2012 г. съставът на СГС е приел, че посочването на това обективно обстоятелство в спорната договорна клауза е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и при всички случаи изключва приложението на чл. 143, т. 12 от З..
За разлика от този формален подход, в обжалваното по настоящото дело въззивно решение съдът е извършил обстоен анализ, както при тълкуването на приложимите материалноправни норми на чл. 143 и чл. 144 от ЗПП – съобразно правилата на чл. 46, ал. 1 от ЗНА, така и на договора за банков кредит и на спорната процесна клауза в него – съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД и на чл. 147, ал. 2 от ЗПП. Това е довело до формирането на напълно обоснованите и правилни изводи, че прилагането на същото това обстоятелство (макар и обективно само по себе си), съгласно процесната клауза на чл. 12, ал. 4 е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респ. – липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса – независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR.
Освен, че са обосновани и формирани при точно и правилно тълкуване и приложение на материалния закон, горните изводи в обжалваното решение са и в пълно съответствие с формираната междувременно по реда на чл. 290 от ГПК, задължителна практика на ВКС – решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В тълкувателната част на това решение на ВКС (която именно формира задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика), също е прието, че основният критерий за приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от З.).
По изложените съображения, неоснователни са оплакването и доводите в касационната жалба, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е достигнал до решаващия си извод по делото, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за банков кредит между страните, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от З., респ. – че е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от З..
Неоснователни са и оплакването и доводите на касатора, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че на същото основание е нищожна и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ на договора, съгласно която банката (касаторът-ответник) има право да променя лихвения процент по договора за кредит между страните „при промяна на основния лихвен процент на БНБ“ или „при промяна на приложимия към договора на клиента пазарен индекс“ (в случая – EURIBOR, съгласно чл. 12 от договора между страните) или „при промяна на официалния индекс на инфлация в еврозоната“. Въззивният съд напълно обосновано и в съответствие с възприетото от него правилно тълкуване и приложение на материалния закон е приел, че тази клауза от ОУ страда от същите пороци (както процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора), а дори – и в по-голяма степен, като е изложил съображения, че начинът на формулирането ѝ е още по-общ, без всякаква конкретика, и дава почти неограничена субективна власт на банката едностранно да променя лихвата.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – че едва с въззивната жалба на ищцата били наведени твърденията и възраженията за нищожност на процесната клауза на чл. 12, ал. 4 от договора, които били преклудирани, тъй като не били направени нито с исковата молба, нито в първото по делото заседание и не били визирани в доклада по делото на първоинстанционния съд. В исковата молба, предявеният по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е основан на твърденията, че съгласно чл. 12 от процесния договор лихвата по кредита е в размер 6.4 %, както и че ответната банка без основание е увеличила тази лихва. В отговора на исковата молба ответникът е отговорил, че е реализирал правото си за увеличение на лихвения процент, съгласно клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ към него. В първото по делото открито съдебно заседание на първоинстанционния съд, т.е. – своевременно – в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 от ГПК от страна на ищцата са заявени възраженията, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора и клаузата на чл. 2.2.5 от ОУ са нищожни, поради липса на предмет, поради противоречие на добрите нрави и поради противоречие на З., включително – поради неравностойност. Първоинстанционният съд действително не е включил в доклада си по делото тези възражения за нищожност, като е разгледал в решението си по делото само това за нищожност поради неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143 от З.. Във въззивната жалба от страна на ищцата не са направени оплаквания във връзка с доклада по делото. В отговора на въззивната жалба оплакване във връзка с доклада по делото е направено само във връзка с останалите възражения за нищожност на клаузите (поради липса на предмет, поради противоречие на добрите нрави и поради противоречие на закона), тъй като в отговора на въззивната жалба от страна на ответната банка (сега касатор) изрично се заявява, респ. – се признава, че „единственото“ възражение за нищожност, направено пред първата инстанция, е това за неравностойност на клаузите по смисъла на З., по което се е произнесъл първоинстанционният съд. От изложеното е видно, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, каквото се сочи в касационната жалба, тъй като за да уважи предявения по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, се е произнесъл и е намерил за основателно, своевременно направеното в срока по чл. 143, ал. 3 от ГПК възражение за нищожност по чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143 от З. на процесните договорни клаузи, на които касаторът-ответник се е позовал в отговора на исковата молба; като въззивният съд не е имал основания да дава указания на страните във връзка с това възражение – по повод доклада по делото на първата инстанция, тъй като във въззивната жалба и в отговора на същата не е имало оплаквания за това.
От гореизложеното следва, че касационните оплаквания на жалбоподателя са неоснователни, а въззивното решение е правилно в обжалваната част, поради което то следва да бъде оставено в сила в тази негова част.
Тъй като изходът на спора по делото не се променя в касационната инстанция, и при липсата на оплаквания на касатора относно произнасянето на въззивния съд по разноските по делото, решението му следва да се остави в сила и в тази негова част. Също предвид крайния изход на материалноправния спор между страните, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата М. Н., претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, в размер 650 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение