Върховен касационен съд

Съдебен акт

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160

гр. София, 05.10.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 2612 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. Я. М., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител П. Т. А., чрез адвокат В. Я., срещу определение № 501 от 12.08.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 498/2020 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3102 от 20.07.2020 г. по ч. гр. д. № 895/2020 г. на Районен съд – Благоевград за оставяне без уважение заявлението на Н. Я. М., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител П. Т. А., за отказ от наследството, останало от нейния наследодател Я. П. М., починал на 4.07.2020 г., и за вписване на отказа й в особената книга на съда по чл. 49, ал. 1 ЗН.
При постановяване на атакувания пред настоящия съд съдебен акт, Софийският окръжен съд е обсъдил определение № 180/30.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, І г. о., на която съдебна практика се е позовала Н. М. в частната си въззивна жалба, и е приел, че то е постановено при друга фактическа обстановка, поради което не може да бъде приложено по аналогия. Изложил е и съображения на несъгласие с приетото в цитираното определение и по-конкретно – с извода на касационния съд, че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не намира приложение относно отказите от наследство, като се е мотивирал, че нормата на чл. 130, ал. 4 СК не прави разлика между вида на правата, от които непълнолетният се отказва, нито ограничава собственото си приложно поле спрямо някои от тях; начинът на формулирането й предполага нищожност на отказа от всякакви субективни права - независимо дали става въпрос за правото да се приеме наследството или за право на собственост върху отделен имуществен обект от наследството. Отделно Софийският окръжен съд е изложил, че защитата на законните интереси на недееспособните лица, каквито са и непълнолетните, в хипотеза, при която биха получили по наследство повече задължения, отколкото права, се гарантира от чл. 61, ал. 2 от ЗН, съгласно който тези лица приемат наследството само по опис. Приел е, че не съществува хипотеза, в която интересите на непълнолетната Н. М. биха били накърнени, ако не се откаже от наследството на покойния й баща.
Жалбоподателката намира атакуваното от нея определение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправен и процесуалноправен въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, които според жалбоподателката са обусловили решаващите мотиви в определението на Софийския окръжен съд:
1. Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник, и представлява ли такъв отказ, отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.
По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид решаването му в противоречие с възприетото в оп ределение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о.
2. Длъжен ли е съдът, съобразно чл. 533 ГПК, да прояви инициатива и служебно да събере или да укаже на страната да представи доказателства относно правата и задълженията в наследствената маса, в случай че се заявява вписване на отказ от наследство от името на дете. По втория въпрос е налице позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима.
Пред Районен съд – Благоевград е депозирано заявление от Н. Я. М., родена на 3.12.2002 г., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител П. Т. А., за отказ от наследството на Я. П. М., неин баща, починал на 4.07.2020 г.
Районният съд е оставил без уважение заявлението, като е приел, че в случая намира приложение чл. 130, ал. 4, изр. първо СК.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия от визираните два въпроса, а именно: допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник, и представлява ли такъв отказ, отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.
По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с визираното в частната касационна жалба определение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о.
В горецитираното определение е прието, че отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК, тъй като не е изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена възможност за придобиване на такива, като в тази връзка е визирано, че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не следва да се тълкува разширително. За да аргументира този си извод, съдебният състав на първо гражданско отделение на ВКС, постановил определение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г., е изложил следното:
В момента на смъртта на едно лице съгласно чл. 1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството, само ако го приемат (чл. 48 ЗН). От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният (малолетно или непълнолетно лице) не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес. Съдебният състав на ВКС е приел и че не съществува пречка по реда на чл. 130, ал. 3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество. Съображенията за това са свързани с необходимостта интересите на детето да бъдат охранени чрез извършване на преценка от независим правораздавателен орган, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител. В производството по чл. 130, ал. 3 СК съдът следва да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него. Тъй като извършваната от съда по реда на чл. 130, ал. 3 СК преценка е с цел охраняване интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК да бъде тълкувана разширително.
По горепосочения въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС не споделя изразеното в определение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о. становище, а намира следното:
Действащото у нас законодателство се характеризира със специална закрила на недееспособните лица, включително децата.
Като израз на тази закрила, в чл. 130 СК законодателят е уредил защитата на имуществените интереси на децата при управление и разпореждане с имуществото им. В ал. 3 и ал. 4 на посочения член е предвидено определени правни действия на ненавършилите пълнолетие деца да могат да се извършват само с разрешението на районния съд, след преценка дали разпореждането не противоречи на интереса им, а по отношение на други е посочено, че ако бъдат извършени (дори и с разрешение на съда), те са нищожни. По становище на настоящия съдебен състав, разпоредбите на чл. 130, ал. 3 и ал. 4 СК са императивни правни норми, като направеното в тях изброяване на правни действия е изчерпателно. Това изключва възможността същите да бъдат тълкувани разширително.
Несъмнено, приемането на наследство и отказът от такова потенциално могат да имат много сериозни последици за имуществото на детето и неговите интереси. Приемането на наследство от недееспособни лица е предмет на изрична уредба – чл. 61, ал. 2 ЗН, съгласно която те приемат наследството само по опис. От това следва логичният извод, че отказът от наследство не може да се счита оставен безконтролен и зависещ единствено от усмотрението и волята на законния представител на детето, респ. и на детето, когато то е непълнолетно. Тоест, отказът от наследство на недееспособните лица също би следвало да се счита изрично уреден в закона, конкретно – от разпоредбите на чл. 130 СК.
Предвид становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе, че разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК съдържа изчерпателно изброяване на действията, които се допускат с разрешение на районния съд (в този смисъл са и, напр.: определение № 302/11.06.2010 г. по ч. гр. д. № 310/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 615/26.10.2011 г. по ч. гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1168/15.12.2017 г. по гр. д. № 2623/2017 г. на ВКС, ІV г. о.), очевидно по отношение на отказа от наследство не намира приложение чл. 130, ал. 3 СК, тъй като не се съдържа в изброяването. Същият е в приложното поле на чл. 130, ал. 4 СК, съгласно която разпоредба дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения са нищожни. Отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че отказът от наследство се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.
Така изложеното обуславя следния отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: отказът от наследство представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК и затова районният съд не може да уважи молба за вписване на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник.
С оглед на така дадения отговор на въпроса, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид горното, вторият формулиран в изложението към частната касационна жалба въпрос е изцяло неотносим към спора.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:


ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 501 от 12.08.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 498/2020 г. на Софийския окръжен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 501 от 12.08.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 498/2020 г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.