Върховен касационен съд

№ 76
гр. София,22.07.2020 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1011 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. П. Б. срещу решение №287 от 21.12.2018г. по в.т.д. №221/2018г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което се потвърждава решение №73 от 08.05.2018г. по т.д.№163/2017г. на ОС-Плевен в частта, с която на основание чл.422, ал.1 ГПК се признава за установено по отношение Н. Б., че дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор за банков кредит №25КР-АА-6116/22.04.2008г. наказателна лихва в размер на 1 201.49 евро за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон, поради което следва да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, не е обсъдил всички доказателства. Оспорва като недопустимо начисляването на лихва върху лихва /анатоцизъм/, като твърди, че съдът не е обсъдил възраженията в тази връзка. Поддържа, че като е констатирал, че чл.11 от договора за кредит, предвиждащ задължение за плащане на наказателна лихва с надбавка 20% към договорната е неравноправна клауза, т.е. нищожна, но я е заместил с наказателна лихва с надбавка 10% към договорната, решаващият съдебен състав неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл.6, §1 от Директива 93/13 на Съвета от 05.04.1993г. и практиката на СЕС по отношение на последиците от прогласяване за нищожни на отделни клаузи в потребителски договор.
Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд приема, че със сила на пресъдено нещо на основание чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на ищщата, че дължи на ответната банка по процесния договор за банков кредит №25КР-АА-6116/22.04.2008г. неизплатена просрочена главница в размер на 21 058.59 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.05.2017г. до пълното изплащане на задължението; просрочена договорна лихва в размер на 4 362.35 евро, начислена за периода от 19.05.2014г. до 19.05.2017г.; комисионна за управление на кредита в размер на 3 268.63 евро и разноски за връчване на нотариални покани в размер на 144 лева /решението на ОС-Плевен в тази му част е влязло в сила като необжалвано/, а по отношение на присъдената наказателна лихва в размер на 1 201.49 евро за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г., с оглед заключението на ССЕ и констатираната нищожност на чл.11 от договора, намира че възраженията на ответниците са изцяло уважени. Решаващият съдебен състав излага становище, че предвиденото в чл.11 от договора задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от двадесет пункта в случай на неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока. Като приема клаузата на чл.11 за неравноправна и като такава за нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, съдът излага аргументи, че следва да се замести нищожната клауза на чл.11 от договора за кредит с повелителните правила на закона- наказателната лихва, представляваща неустойка по договора за забавено изпълнение на дължимите суми, да се извърши не с 20 пункта наказателна надбавка, а с десет пункта, колкото се прилагат при изчисляване на законната лихва при забавени задължения в евро съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. с Постановление №100 на Министерски съвет /ДВ бр. 42 от 5.06.2012 г. – т.2/. Въззивният съд намира, че дължимата наказателна лихва за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г. е в размер на 1 201.49 евро при горния начин на изчисляване и съобразно заключението на вещото лице, като излага и съображения, че това заместване е допустимо съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и не противоречи на чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. и на практиката на Съда на Европейския съюз.
С определение №54/23.01.2020г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса - относно възможността нищожна клауза от потребителски договор да бъде заместена с повелителна норма от националното право.
За да даде отговор на поставения правен въпрос , настоящият състав на ВКС съобрази следното:
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.

По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира за основателно въведеното от касатора оплакване за неправилност на решението в обжалваната му част /относно присъдената наказателна лихва в размер на 1 201.49 евро за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г./, поради нарушение на материалния закон– основание за отмяна по чл.281, т.3, пр.1 ГПК,
Обоснован и законосъобразен е изводът на решаващия съдебен състав , че предвиденото в чл.11 от сключения между „Първа инвестиционна банка“ АД и Н. П. Б. договор за банков кредит от 22.04.2008г. задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от двадесет пункта в случай на неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока, поради което клаузата на чл.11 е неравноправна и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
С оглед отговора на поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че решаващият извод на въззивния съд, че следва да се замести нищожната клауза на чл.11 от договора за кредит с повелителните правила на закона- наказателната лихва, представляваща санкция по договора за забавено изпълнение на дължимите суми, да се извърши не с 20 пункта наказателна надбавка, а с десет пункта, колкото се прилагат при изчисляване на законната лихва при забавени задължения в евро съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, е в противоречие със задължителната практика на СЕС и е неправилен. Неравноправната договорна клауза на чл.11 е нищожна, т.е. няма задължителна сила за ответницата, имаща качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните.
С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че претенцията на банката-ищец за установяване съществуването на договорно вземане за наказателна лихва, начислена по чл.11 от договора за процесния период, е изцяло неоснователна. Като е приел обратното и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск на основание чл.422 вр. чл.415 ГПК за сумата 1 201.49 евро - наказателна лихва за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г., въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени.

По разноските:
С оглед изхода на спора следва да се редуцират присъдените на ищеца разноски за заповедното производство до сумата 1 158.26 лева и за исковото производство пред първата инстанция- до сумата 1 751.05 лева.
На ответницата следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер от 48.73 лева държавна такса, както и сумата 78.41 лева – разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №287 от 21.12.2018г. по в.т.д. №221/2018г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение №73 от 08.05.2018г. по т.д.№163/2017г. на ОС-Плевен в частта, с която на основание чл.422, ал.1 ГПК се признава за установено по отношение Н. Б., че дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор за банков кредит №25КР-АА-6116/22.04.2008г. наказателна лихва в размер на 1 201.49 евро за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г. , както и в частта, с която е осъдена Н. П. Б., ЕГН [ЕГН] да плати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата над 1 158.26 лева разноски в заповедното производство и сумата над 1 751.05 лева разноски за исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК] срещу Н. П. Б., ЕГН [ЕГН] иск на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК за признаване за установено, че Н. П. Б. с ЕГН [ЕГН] дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 1 201.49 евро наказателна лихва по чл.11 от договор за банков кредит №25КР-АА-6116/22.04.2008г. за периода 19.05.2014г.-19.05.2017г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на Н. П. Б., ЕГН [ЕГН] сумата 48.73 лева разноски за въззивното производство и сумата 78.41 лева – разноски за касационното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.