Образувано е по касационна жалба на В. Б. В. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв.Б. Й. от АК-П. срещу решение от 16.1.2020 г, постановено по в.гр.дело № 635/2019 г на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 157/8.10.2019 г по гр.дело № 237/19 г на РС-Тетевен.С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявения от В. Б. В. срещу К. Л. П. осъдителен иск за сумата 13 000 лв на основание чл.59 ЗЗД, която сума се подържа, че е платена с оглед сключване на договор за продажба на недвижим имот в [населено място], който е останал неосъществен.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба К. Л. П. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.А. А. от Л. адвокатска колегия.
С определение № 202 от 6.4.2020 г, постановено по гр.дело № 859/2020 г, ВКС, Четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение № 12 от 16.1.2020 г, постановено по в.гр.дело № 635/2019 г на Окръжен съд-Ловеч, въззивен граждански състав на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос „налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато във въззивното производство съдът е приел за преклудирано доказателствено искане, което страната е направила в изпълнение на изрично дадените й указания“.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.
За да се даде отговор на поставения въпрос, следва да се приложат постановките, съдържащи се в ТР № 1/2013 г от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и подробните разяснения, дадени в решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на II ГО на ВКС и решение № 265 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1623/2010 г., III г. о., ГК. Съгласно чл. 7, ал. 1, изречение последно от ГПК съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. Конкретен израз на това съдействие е разпоредбата на чл. 146 ГПК , според която първоинстанционният съд е длъжен да извърши доклад по делото, в който съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, след което съдът дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на съответните правнорелевантни факти.Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада и от този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства. При липсата на надлежен доклад не настъпва преклузията на закона и направено доказателствено искане във въззивната инстанция е допустимо на основание чл. 266, ал. 3 ГПК . Нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите и отстраняването на противоречията в тях са императивни.Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест доколкото променената правна квалификация променя и нея, както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, от които счита, че страната неправилно е била лишена от възможност да посочи.
В обобщение следва да се приеме, в съответствие с т. 2 на ТР № 1/2013 г от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по искането на страната за ангажиране на доказателства, направено вследствие на изрично дадените й указания във връзка с надлежно констатирана, дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация.В тази хипотеза събирането на доказателства пред въззивната инстанция е допустимо.Ако обаче искането е отхвърлено на основание чл.266 ал.1 ГПК, поради настъпила процесуална преклузия е налице съществено процесуално нарушение, защото по този начин е възпрепятствана възможността на страната да установи претенцията си при положение, че върху нея е доказателствената тежест за установяване на фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици.Разумът на закона е, че в този случай преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не е настъпила.
При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се произнесе и по твърдението на ищцовата страна, че дадените от ответника обяснения в предварителното производство, следва да се ценят, тъй като удостоверяват неизгодни за страната факти.
Съставът на въззивния съд следва да разгледа и въпроса за отговорността на страните за разноските в производството, включително за касационната инстанция.
С оглед на горното, Върховен касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение от 16.1.2020 г, постановено по в.гр.дело № 635/2019 г на Окръжен съд-Ловеч и
ВРЪЩА делото на друг състав на същия съд за ново разглеждане.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.