Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав: при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Албена Бонева гр. дело № 1173 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] срещу въззивно решение № 6889/17.10.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 8774/2013 г.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение № 1415 от 10.12.2014 г., в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3, законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ и съдебноделоводните разноски, по правния въпрос - коя страна носи тежестта да докаже оставането без работа след уволнението на работника/служителя.
С ТР № 6 от 15.07.2014 г. по ТД № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, е отговорено, че доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца – уволненият работник или служител. Тежестта на доказване се разпределя по правилата на чл. 154 ГПК, доколкото не е предвидено нещо друго, с оглед фактическия състав на материалноправната норма, като всяка страна доказва фактите, на които основава своите искания или възражения, без значение дали тези факти са положителни или отрицателни. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт.
В противоречие с даденото тълкуване, въззивният съд е приел, че тежестта да докаже оставането без работа след уволнението, в хипотезата на чл. 225, ал. 1 КТ, е за работодателя и обратно на разясненията в тълкувателния акт е приел, че тежестта на доказване се разпределя с оглед това дали релевантният факт е положителен или отрицателен, а не по общото правило на чл. 154 ГПК.
В мотивите на тълкувателния акт е разяснено с примери, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод, за оставането без работа. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /ДВ бр. 102/1993г./. Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово правоотношение.
По касационните оплаквания:
[фирма] излага касационни доводи за неправилност на въззивното решение в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, който неправилно е разпределил доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ .
Ответникът по касация Г. Е. М. е отговорил, че независимо от отговора на поставения правен въпрос, решението на въззивния съд е правилно, защото той е представил доказателства, че е останал без работа след незаконното уволнение. Развил е съображения, че шестмесечният период по чл. 225, ал. 1 КТ е изтекъл по време на висящо въззивно производство, поради което е допустимо събиране на доказателства и от въззивния съд за това, че не е получавал доходи по трудово правоотношение.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните и данните по делото, намира че касационната жалба е частично основателна.
Въззивният съд уважил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, като приел, че тежестта да докаже оставането на уволнения работник без работа е за работодателя. Освен това, след извършена констатация по трудовата книжка на Г. М., приел за установено, че служителят не е започнал работа по трудов договор в шестмесечен период след уволнението.
Въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 154 ГПК, което е съществено, защото се е отразило върху крайния резултат по спора. Въззивният съдебен акт следва да се отмени, като касационната инстанция постанови решение по съществото на спора.
По предявения от Г. Е. М. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от 15.11.2012 г. до 15.05.2013 г., първостепенният съд е разпределил правилно тежестта на доказване и изрично е указал на ищеца М., че не сочи доказателства за оставането си без работа, като до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, в открито съдебно заседание, проведено на 05.03.2013 г., такива не са били ангажирани.
С въззивната жалба срещу постановеното първоинстанционно решение, М. е поискал да бъде допуснато извършване на констатация по трудовата му книжка и е представил служебна бележка с изх. № 952/26.03.2013 г. на Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по труда” и справка от 27.03.2013 г. на НАП.
При действието на ГПК от 2007 г., във въззивното производство е възможно посочването и събирането не на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства, а само на тези, които, въпреки проявената добросъвестност от страната, не са събрани от първата инстанция. Това са новооткритите, нововъзникналите доказателства за твърдяни обстоятелства, както и всички допустими и необходими доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни факти и обстоятелства, също и непосочените и несъбрани доказателства поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция.
Възможностите за посочване, допускане и събиране на посочените доказателства са в зависимост от стадия на развитие на въззивното производство. Както е изяснено в решение № 328/15.05.2014 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК от ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 805/2013 г. До срока за подаване на въззивна жалба за въззивника, съответно до срока за отговор на въззивната жалба за въззиваемата страна е допустимо да се сочат, допускат и събират всички допустими и необходими доказателства, които се отнасят за обстоятелствата, настъпили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, както и за обстоятелства, които макар и да са се осъществили по-рано, са открити в същия период – новооткритите обстоятелства.В посочения срок е допустимо събиране на допустимите, относими и необходими доказателства, с които страните са се сдобили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора – новооткрити и съответно всички доказателства за проверка на така допуснатите. В същия срок е допустимо събиране на доказателства, които не са били посочени, съответно представени от страните, както и посочените, но недопуснати в резултат на процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, тя не може да поправи собственото си бездействие във въззивното производство. След срока за подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба, до приключване на поредното съдебно заседание, но не по-късно от даване ход на устните прения, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят в този период. Ограничението е и до въззиваемия. Страните могат да твърдят обстоятелства, които са възникнали след подаването на жалбата или след изтичането на срока за отговор, както и да сочат и представят доказателства за тях. Такова е разрешението и, когато изискуемостта настъпва във въззивното производство. От подаване на въззивната жалба, до даване ход на устните състезания, страните могат да сочат и представят доказателства, които имат отношение за валидността на първоинстанционното решение, за допустимостта му в обжалваната част, за допустимостта само на въззивното производство, за правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, (напр. искове за поставяне под запрещение, защита интереса на деца и пр.).
По делото, М., поради собственото си бездействие, не е посочил и представил доказателства в подкрепа на твърдението си, че е останал без работа в периода от прекратяване на трудовото правоотношение - 15.11.2012 г. до датата на устните състезания в районния съд – 05.03.2013 г. Представените с въззивната жалба писмени документи и справка по трудовата книжка на страната, не могат да бъдат допуснати и събрани като доказателства от въззивния съд за установяване на релевантните факти за посочения период от време. Оставането без работа за времето 15.11.2012 – 05.03.2013 г. не е нов или неизвестен факт от ищеца, а твърдян от него, като за установяването му не е имало затруднения за страната - трудовата книжка е била в държане на ищеца още към момента на подаване на исковата молба, а удостоверение от Агенция по заетостта е имал възможност да получи още от датата на регистрацията си – 19.11.2012 г.; същото се отнася и за справка за осигуряване от НАП. Няма основания за допускане на доказателствата и поради допуснати от първоинстаницонния съд нарушения – той правилно е указал на страната как се разпределя тежестта на доказване, доказателства не са сочени и представяни от М. нито с исковата молба, нито след окончателния доклад на районния съд.
Посочените доказателства, по изложените по-горе съображения, са допустими за установяване на новонастъпилите факти – оставането без работа на М. за времето след провеждане на устните състезания пред първостепенния съд – 05.03.2012 г. до изтичане на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ - 15.05.2013 г., което е станало при висящо въззивно производство
От съвкупния анализ на същите, както и от констатацията, направена от въззивния съд по трудовата книжка на М., се установява, че той не е получавал доходи по трудово правоотношение за времето 05.03.2012 г. - 15.05.2013 г.
Искът за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 КТ е основателен само за този период от време и в размер на 1568,56 лв., определен на база последното брутно трудово възнаграждение, получено от М., преди уволнението, което е 657,60 лв.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ следва да бъде отхвърлен за разликата до 3945,60 лв. и за периода 15.11.2012 г. – 05.03.2013 г.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен за периода от 15.05.2013 г. до окончателното изплащане на главницата. Обезщетение в размер на законната лихва не може да се търси от 17.12.2012 г., защото тогава присъденото вземане по чл. 225, ал. 1 КТ за времето 05.03.2012 г. - 15.05.2013 г. още не е било възникнало.
Относно разноските:
Сторените съдебноделоводни разноски в трите инстанции по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 КТ и до размера на уважената част по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, са в тежест на работодателя – ответник, който трябва да заплати и дължимите по тях държавни такси.
Работникът – ищецът М. дължи на насрещната страна сторените съдебноделоводни разноски по делото, в трите инстанции, съразмерно отхвърлената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Първоинстанционният съд е приел, доколкото в договорите на страните с техните процесуални представители не е изрично определено, че половината от заплатените хонорари е по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, а другата половина – по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Този извод на съда не е оспорен от страните и настоящият състав го възприема. Ищецът М. е заплатил адвокатски хонорар общо в размер на 3000 лв. в трите инстанции, от който съдът приема, че 1500 лв. е по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, а 1500 лв. по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. [фирма] е заплатила за процесуално представителство на адвокат в трите инстанции общо сумата 2 984,09, или по 1 492,05 лв. по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ и съответно по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
При постановения резултат – влязлото в сила решение, с което са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и решението на касационната инстанция за частично уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, [фирма] следва да заплати на Г. М. сумата 2096,31 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
М. следва да заплати на банката 898,89 лв. адвокатско възнаграждение и 65,62 лв. – платена държавна такса за касационно производство, съразмерно отхвърлената част от исковете.
Работодателят – ответник дължи държавни такси по уважените искове, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК. Въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция по чл. 78, ал. 6 ГПК, следва да бъде оставено в сила. Работодателят дължи още и дължимата държавна такса за уважената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – 62,74 лв. по исковата молба и 31,37 лв. по въззивната жалба на М., общо 94,11 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 6889/17.10.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 8774/2013 г. в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на Г. Е. М. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер над 1568,56 лв., както и за периода 15.12.2012 г. – 05.03.2013 г., законна лихва върху главницата, считано от 17.12.2012 г. до окончателното й изплащане, както и в частта относно съдебноделоводните разноски по делото и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ на Г. Е. М. против [фирма], [населено място] за сумата над 1568,56 лв., както и за периода 15.12.2012 г. – 05.03.2013 г., както и за законна лихва върху главницата, считано от 17.12.2012 г. до окончателното й изплащане. .
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на Г. Е. М. сумата 1568,56 лв. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 05.03.2013 г. – 15.05.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2013 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд 160 лв. държавна такса по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на Г. Е. М. сумата 2096,31 лв., сторени по делото в трите инстанции съдебноделоводни разноски, съразмерно уважените искове, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Г. Е. М. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 944,51 лв., сторени по делото в трите инстанции съдебноделоводни разноски, съразмерно отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата в размер на 94,11 лв., на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: