Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:
при секретаря Кристина Първанова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 85/2021 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М. Д. И. и от детето Р. Д. Е., на лично основание, чрез адв. Р. И., срещу въззивно решение № 260035/28.08.2020 г., постановено от Плевенския окръжен съд по гр.д. № 449/2020 г.
С определение № 308/19.04.2021 г. съставът на Върховния касационен съд е изяснил, че страни по спора са двамата родители, като съдът приема, че касационната жалба е подадена от майката на детето – М. И., която е сезирала съда по чл. 127, ал. 2 СК.
Касационното обжалване е допуснато служебно, с оглед задължението да се прецени най-добрия интерес на детето - за необходимото съдържание на въззивното решение, за преценката на всички обстоятелства от съда, имащи отношение към вземане на решение в най-добрия интерес на детето, за необходимостта от ясно, точно и адекватно на обстоятелствата предписание относно личните отношения на детето с неупражняващия родителски права родител.
Съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения по повдигнатите правни проблеми:
Въззивния съд, който и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора, формира вътрешното си убеждение въз основа на всички относими и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция. За да вземе решение, въззивният съдът трябва сам да установи всички релевантни обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото, да формира свои фактически и правни изводи, въз основа на които да достигне до крайно заключение и произнасяне по спора. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК. Обосновката му следва да се основава на формално-валидните умозаключения – изводите и заключения трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила. Мотивите на съдебния акт задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес По дела, по които съдът е длъжен да се произнесе с оглед най-добрия интерес на дете, той, при необходимост, изисква от страните и от социалните служби да установяват релевантните за спора обстоятелства, а когато е нужно и сам събира доказателства. Въззивният съд не е обвързан формално от оплакванията, доводите и становищата на страните по делото, когато се произнася по въпроси в интерес на дете.
Съдът, при вземане на решение за режима на лични отношения на детето с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, преценява най-добрия интерес на детето според критериите по чл. 59, ал. 4 СК и пар. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето (ДВ, бр. 14 от 2009 г.), както и разясненията в Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС, които са актуални и при действието на СК от 2009 г., доразвити и в многобройната и непротиворечива практика на ВС и ВКС. Тези обстоятелства са: желанията и чувствата на детето, преценени в контекста на неговата възраст и конкретно развитие; неговите физическите, психически и емоционалните потребности; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; възпитателските качества на родителя, за когото се предписват мерките на лични контакти; полаганите до момента от него грижи и отношението му към детето; желанието му и способността му да се грижи за детето; умението му да поддържа връзка с детето, да го зачита като личност и да се съобразява с възрастовите и здравословни особености, познаване на неговите интереси, амбиции и нужди; личният пример и умение на родителя да подкрепя и помага; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя, пола и възрастта му; възможността за помощ на родителя от трети лица; поведението и на двамата родители по време на съвместното им съжителство и след раздялата – помежду им, във връзка с детето, както и спрямо детето; умението да водят диалог в името на детето, да не го въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител, да не настройват детето срещу другия родител; опасността или вредата, която евентуално е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на лични отношения. Няма приоритетно значение на едни обстоятелства, спрямо други, те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики.
Режимът на лични отношения между децата и родителите, както е постановено в чл. 59, ал. 3 СК, включва определяне на период или на дни, в които родителят може да вижда и да взема децата, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. По тази причина, стига да не съществуват обстоятелства, застрашаващи здравословно, физически и емоционално детето, режимът на личните отношения трябва да бъде така определен от съда, с оглед особеностите на всеки случай, че да се осигури в максимална степен възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители; да предоставя оптимално възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включително да подпомагат взаимоотношенията на детето с другия родител, роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, а при необходимост да се предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, вкл. и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК ( не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо.
Съдът е в правото да постанови осъществяването на личните отношения на определено място, както и в присъствието определено лице, което ако не е конкретно посочено от съда, да е достатъчно определяемо, като бъде ясно постановено и кой ще го определи. Съдът, предвид особеностите на всеки конкретен случай, може да постанови, че единият от родителите е този, който ще определя третото лице или да възложи избора на компетентната Дирекция „Социално подпомагане“. Тя е сред органите, които осъществяват държавната политика по закрила на децата, а сред мерките на закрила са съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; информиране за правата и задълженията на децата и родителите, предоставяне на социални услуги. Сред мерките за закрила в семейна среда са осигуряване на педагогическа и психологическа помощ на родителите или лицата, на които са възложени родителски функции, по проблеми, свързани с отглеждането, възпитанието и обучението на децата, социална работа за улесняване връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в отношенията; насочване към подходящи социални услуги в общността (терминът е легален и се ползва в ЗЗДт, изяснен в пар. 1 от Допълнителната разпоредба на Закона за социално подпомагане (ЗСП), към който препраща ЗЗДт). В тази връзка ДСП извършва "социална работа" - професионална дейност за подобряване взаимната адаптация на лицата, семействата, групите и средата, в която те живеят чрез комплекс от подпомагащи дейности, насочени към постигане на по-добро качество на живот, достойнство и отговорност у хората на основата на индивидуалните им способности, междуличностните отношения и ресурсите на общността. Няма никакво съмнение, че контролът, възлаган на социалния работник от компетентната ДСП при осъществяване на срещите на детето с родителя в присъствието на трето лице, е свързан с предоставянето на социалната услуга, постигане целите, преследвани с определените от съда мерки, което налага изготвяна на индивидуална оценка на потребностите от подкрепа (установяване на индивидуализираната нужда и даване на насока на ДСП, съобразно отчетените проблемни области) и изработване на индивидуален план за подкрепа въз основа на индивидуална оценка на потребностите (относно изясняване на понятията „индивидуална оценка“ и „индивидуален план“ - пар. 1 ДР ЗСП). Тази индивидуална работа на специалист, според конкретните нужди, проблеми и промени в ситуацията, налага възлагане на участие на ДСП с решението по чл. 59, ал. 3 СК в по-обща рамка. Няма никакво съмнение, че ДСП не е страна по спора по чл. 59, ал. 3 СК и не е обвързана от силата на присъдено нещо на съдебното решение, присъщо за насрещните страни по спора, но е задължена да изпълни съдебното разпореждане, а при условията на чл. 59, ал. 9 СК може да поиска от съда промяна на определените мерки. Съдът и сам в решението си може да постанови след изтичане на определен от него срок ДСП или друг специалист, когото е натоварил със защитни мерки по чл. 59, ал. 8 СК, да изготви доклад, като след получаването му е в правото си сам да прецени дали е нужно да измени постановените по-рано мерки и да определи нови (чл. 59, ал. 9 СК). До подобно производство може да се стигне и при отказ за сътрудничество от страна на родител, като по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" може да издаде и задължително предписание, съответно да сезира съда. Родителите са длъжни да се съобразят с постановеното от съда, което изисква да окажат максимално съдействие на ДСП. Изрично и в ЗЗДт е предвидено, че те са длъжни да изпълняват предприетите по закона мерки и да съдействат при осъществяването на дейностите по закрила на детето, сред които попадат и тези по чл. 59,ал. 8 СК. Централните и териториалните органи на изпълнителната власт и специализираните институции за деца също са задължени своевременно да оказват съдействие и да предоставят информация на дирекции "Социално подпомагане" при изпълнение на служебните им задължения.
Извън изрично посочените в чл. 59, ал. 8 СК мерки съдът може да предпише в своето решение и други, предвидени по ЗЗДт, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето, още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане, такива могат да бъдат предприети и без съдебно предписание – било по искане на родителите, било служебно от ДСП (арг. чл. 59, ал. 10 СК).
Тези несъмнени положения по тълкуване на СК, ЗЗДт и ЗСП във връзка с решението по чл. 59, ал. 2 СК и неговото изпълнение, когато има предписани мерки по ал. 8, са трайно приложими в съдебната практика. Още при действието на СК от 1986 г. (отм.), съдилищата, позовавайки се на специалния ЗЗДт и на правото си да определят и други „подходящи мерки“ във връзка с режима на лични отношения на дете с родител след развод или при определяне на местоживеене, постановяват, когато са намирали за необходимо за защита интереса на детето, осъществяването на личните отношения да се извършва в присъствие на социален работник или друго подходящо лице, включително и определено със съдействието на ДСП. Тази практика намери своето логично продължение и при действието на СК от 2009 г.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния съд по чл. 127, ал. 2 ГПК в частта относно режима на лични отношения, определил бащата Д. И. Е. „да осъществява лични контакти“ всяка първа и трета събота от месеца от 10.00 до 14.00 ч., в присъствието на трето лице – социален работник, психолог, майката или друг близък/роднина, избран по взаимно съгласие на родителите“.
Въззивният съд е записал в мотивите на своя съдебен акт какво е отразено в социалния доклад, какви са твърденията на страните, отразеното в медицински удостоверения и ТЕЛК; резултата от молба за защита от домашно насилие – в тях се твърдят разнопосочни факти, а съдът не ги е обсъдил, нито е отговорил какво приема за установено и какво не. След това посочил, какво бил приел районният съд, без да е ясно на базата на какви доказателства, нито дали същото приема и въззивният съд (евентуално по реда на чл. 272 ГПК). След това направил следното обобщение: не са събрани доказателства за поведение на бащата, което да се квалифицира като вредно за нормалното физическо и психическо развитие на детето. Към настоящия момент е налице емоционална дистанцираност с бащата, причина за което е липсата на контакти между тях през продължителен период от време. Поради това съдът намери, че следва да постанови един твърде ограничен режим на лични отношения, който при промяна на обстоятелствата да бъде изменен. Възстановяването на физическата и емоционална връзка между детето и бащата следва да стане постепенно, чрез подходящ за конкретния случай режим. Осъществяването му ще позволи общуването на непълнолетното дете с неговия баща, което е важно за нормалното му емоционално развитие, макар и на този етап детето да не го съзнава, противопоставяйки се на желанието на баща му да го вижда. В интерес на детето е да има възможност, подкрепяно от майката, да общува с бащата, като за да има емоционална потребност от това, срещите следва да се провеждат в спокойна обстановка, като се възстанови и доверието между родителите, за което те следва да положат необходимото усилие.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Въззивното решение е постановено в противоречие с чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 59, ал. 3, ал. 4 и ал. 8 СК и разясненията във връзка с тълкуването им, дадени по-горе от настоящия състав на Върховния касационен съд. Мотивите на въззивното решение са формалистични, доказателствата не са изследвани задълбочено, липсват ясни фактически заключения относно всеки конкретен релевантен факт по делото; интересът на детето Р., [дата на раждане] не е последователно изследван, като съдът не е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне на най-подходящ режим на лични отношения с бащата. Мотивите за необходимостта да се възстанови връзката баща – дете и доверието между родителите, както и нуждата те да положат усилия за това, са само пожелателни, защото така постановеното решение от въззивния съд по никакъв начин не способства за постигане на тези цели. На практика липсва преходен период, а ограниченият режим по никакъв начин не способства за действителното възстановяване на отношенията на бащата с детето; не е оценена нуждата от психологична помощ и на детето, и на родителите, както и данните за родителско отчуждение спрямо бащата. Мярката по чл. 59, ал. 8 СК е на практика неизпълнима и вместо да разрешава, създава условия за нови спорове между родителите. По делото е установено, че те не могат да поддържат контакт помежду си, дори и във връзка с детето, отношенията са крайно обтегнати и дори непримирими, как тогава те ще постигнат общо съгласие за третото лице и мястото на провеждане на лични отношения на бащата с детето. Режимът по никакъв начин не е съобразен със здравословното състояние на детето, като не е потърсено мнение на специалист, предвид евентуалното родителско отчуждение спрямо бащата, какви са подходящите мерки за възобновяване на контакта с него и как и в присъствието на какво лице, в каква обстановка би било най-подходящо да се осъществяват личните контакти с бащата.
Освен това, детето Р. е освидетелствано със 75% увреждане с чужда помощ, като в решението на ТЕЛК е записано, че водещата диагноза е „смесени специфични разстройства в психологичното развитие“; детето е с разстройство в експресивната реч, фазова реч липсва; хиперкинетичен; необходима е работа с ресурсен учител, психиатър, психолог и логопед. Поради изразения дефицит в говоренето, интелектуалното и социо-комуникативното развитие и невъзможността детето да бъде оставено без наблюдение, контрол и грижи и наличните индиции, сочещи генерализирано разстройство на развитието, е уместно обучение в специализирано детско заведение.
Има данни, че майката, от своя страна, сезира различни държавни органи с твърдения за упражнявано спрямо нея и детето домашно насилие, твърди неправомерно навлизане в дома й, нападение над детето, сексуално посегателство… Съдът дължи проверка и преценка, дори твърденията й да са неоправдани, с оглед въздействието й спрямо детето, евентуалното отчуждително въздействие, способността й да съдейства за контактите на детето с бащата. Всичко това има значение, както за преценката дали детето се намира в риск, поради поведение на който и да е от родителите, така и за оптимизиране на мерките по чл. 59, ал. 8 СК.
По изложените съображения, а още и в нарушение на чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК и чл. 195, ал. 1 ГПК, съдът е трябвало да допусне съдебни експертизи – психиатрично-психологични за всеки от двамата родители относно тяхното психично състояние и личностни характеристики, както и комплексна спрямо детето – с участие на психиатър, психолог и логопед, които да преценят интелектуалното и когнитивното развитие на детето, какви изградени умения има, неговата общителност, активност, извършвана ли е спрямо него физическо или психическо въздействие, както и манипулация от родител или друго лице, какво е отношението на детето към двамата родители, каква е мотивацията, възможен ли е и при какви условия контактът на детето с бащата, нужен ли е преход, работа със специалист.
В заключение, въззивното решение е постановено в противоречие на материалния закон – чл. 59, ал. 3,4 и 8 СК и е необосновано. Установените процесуални нарушения във връзка с назначаване на експертизи, обсъждане на доказателствата по вътрешно убеждение, преценка на всички доводи и възражения, формиране на изводи и мотивиране на съдебния акт, са съществени, защото делото е останало неизяснено, а това се е отразило върху правилността на решението. Те не могат да бъдат отстранени от настоящата инстанция в производството по чл. 293 ГПК.
В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

По съдебноделоводните разноски, сторени по настоящото дело, следва да се произнесе въззивната инстанция съобразно крайния резултат по спора.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 260035/28.08.2020 г., постановено от Плевенския окръжен съд по гр.д. № 449/2020 г., с което, като отменил решението на първостепенния съд по чл. 127, ал. 2 ГПК в частта относно режима на лични отношения, определил бащата Д. И. Е. „да осъществява лични контакти всяка първа и трета събота от месеца от 10.00 до 14.00 ч., в присъствието на трето лице – социален работник, психолог, майката или друг близък/роднина, избран по взаимно съгласие на родителите“.
и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Плевенския окръжен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: