6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 15
София, 18.04.2018 година
В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
При участието на секретаря: А. Йорданов
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 2439/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Б. Я. М. от [населено място] е подал касационна жалба против решение №41 от 18.04.2016г. по гр.д.60/16г. на Бургаски апелативен съд, допуснато до касационно обжалване само в частта, с която е потвърдено решение №31 от 25.09.2014г. по гр.д. 128/13 на Ямболски окръжен съд, в частта му, с която е отказано прогласяване на нищожност на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договор за кредит от 04.02.2008г., като неравноправни.
Касаторът М. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради постановеното от съда отхвърляне на исковете, въпреки установената недоказаност на приета и определена методика на банката за изчисляване на БЛП/ базов лихвен процент/, като такава не е била защитена и по делото, и не е била констатирана от съдебно-счетоводната експертиза като ясен механизъм, а само са посочени два от компонентите на БЛП – трансферна цена на ресурса и буферна надбавка, които също така са неопределени като конкретен математически израз, уточнен между страните и обуславящ увеличаване на лихвеният процент. Направен е извод, че поради това и не може да бъде извършена реална преценка за това как се е стигнало до неколкократното увеличение на БЛП, поради което, е изведено, че банката произволно и едностранно е променяла този процент.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], не е заявил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С определение № 527 от 24.10.2017г. на ВКС, І т.о., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „ Прилагат ли се за клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на лихвен процент, изключенията предвидени в чл.144,ал.2 и ал.3 ЗЗП”.
С решението, в частта предмет на обжалване, състав на Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №31 от 25.09.2014г. по гр.д. 128/13г. на Ямболски окръжен съд в частта му, с която е отказано прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит от 04.02.2008 г, като неравноправни. Решаващият състав е мотивирал извод за неоснователност на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.143,т.10 ЗЗП, като е споделил изводите на първата инстанция, че договора за жилищен кредит бил специфичен, предвид дългия период, за който е сключен, като атакуваните клаузи касаят промяна на базов лихвен процент. Съдът е приел още, че договорът между страните бил валиден и произвел своето действие, като ясно било установено, че БЛП не се предоговаря. Прието е освен това, че длъжникът можел да се издължи предсрочно. Едностранната, извършвана от банката промяна на базовия лихвен процент била установена на база решение на орган, който анализирал размера й по определена методология, поради което исковете по чл.143 т.10 ЗЗП и 144,ал..2, т.1 ЗЗП не били основателни.
С решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това обективиращи задължителна за съдилищата практика, а именно: решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о. и др., състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. С решение №95 от 13.09.2016г. по т.д. №240/15г. на ВКС, ІІ т.о. е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още, че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори. От това е изведено, че съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Достигнато е до извод, че когато потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от ба нката – кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3 т.1 ЗЗП. Тази практика се споделя напълно от настоящият състав.
От общата дефиниция на пар. 13, т.1 ДР ЗЗП и от чл.9,ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП.
Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9,ал.1 ЗПК се изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове – възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява чрез бланковите договори за потребителски кредит, като тя може да е и част от предметното съдържание на общите условия на банката. От разпоредбата на чл.10 ЗПК се установява, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно – всяка индивидуално определена уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
С решение по т.д. №1777/2015г. на ВКС, І т.о. е даден отговор и на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, като е прието, че ч л.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени – такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да влияе. Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения характер на клаузите. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия / чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58,ал.2 ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва, задължението при разглежданата възможност за кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в това число и възнаградителната лихва. Или както са приели и другите състави на ВКС в разгледаната вече практика, следва да бъде договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти / в този смисъл и чл.33а,ал.2 ЗПК/, съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент.
С оглед така изложеното и при разгледаната задължителна за съдилищата практика, следва да се приеме, че въззивният съд е направил своите изводи по поставеният релевантен въпрос в отклонение от нея, което води до извод за неправилност на обжалвания съдебен акт и е основание за неговото касиране.
Съставът на Бургаски апелативен съд е обосновал решението си с мотиви, интерпретиращи неправилно релевантните и установени по спора факти, като е достигнал до извод за неоснователност на претенцията, съобразявайки неотносими към предявените искове обстоятелства – като например – решенията на комитета за управление пасивите и активите на банката, чиято дейност, съставът е обсъдил общо, като е приел, че този орган на банката е разглеждал различните компоненти и пазарни условия влияещи върху формиране на възнаградителната лихва и така е извел решаващият си извод, че едностранната промяна на БЛП от кредитодателя е установена въз основа на обективно и действително настъпили фактори, които обаче нито са уточнени, нито са разгледани, нито е извършен анализ спрямо изискванията на чл.143 т.10 ЗЗП. От друга страна, неразгледани от състава на Бургаски апелативен съд са останали релевантните по спора факти. От изложеното, установено със задължителна за съдилищата практика се налага извод, че договорът, сключен между страните на 04.02.2008г., не е с индивидуално договорено съдържание. С чл.3 от договора е установено, че за предоставения кредит, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП на банката за жилищни кредити в евро за съответния период и договорна надбавка в размер на 0.6 процентни пункта, като към момента на сключване на договора годишната лихва върху отпуснатия финансов ресурс е в размер на 6,35 %. В атакуваната като неравноправна клауза на ал.5 на чл.3 е прието, че БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новият БЛП за жилищни кредити от датата, в който той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. С чл.6,ал.3 заемодателят е разписал и правото си да определи нов размер на месечната вноска в зависимост от промяната на БЛП. При това съдържание и с оглед отговора на поставения въпрос се налага извод, че атакуваните текстове на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора, съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП,тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга.Този извод се налага от разгледаното съдържание на клаузите от договора, в които изобщо липсват указания на методиката, по която банката изчислява базовия лихвен процент, нито са установени предпоставките за промяната му. Следователно, в случая не е указано в договора, как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, липсват каквито и да било критерии, по които банката следва да увеличава възнаградителната лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни вноски. Поради липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на БЛП, изключението на чл.144, ал.2 ЗЗП не може да бъде приложено. С оглед изложеното и в съответствие с разрешаването на поставения правен въпрос се налага извод за неправилност на постановения съдебен акт, който следва да бъде отменен и вместо него постановен друг, с който предявените искове по чл.143 ЗЗП следва да бъдат уважени.
По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №41 от 18.04.2016г. по гр.д.60/16г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №31 от 25.09.2014г. по гр.д. 128/13 на Ямболски окръжен съд, в частта му, с която е отказано прогласяване на нищожност на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договор за кредит от 04.02.2008г., сключен между Б. Я. М. и [фирма], [населено място] и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ чл.3,ал.5 и чл.6, ал.3 от сключения между [фирма] – [населено място] като кредитодател и Б. Я. М. като кредитополучател на 04.02.2008г. договор за жилищен кредит.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: