Върховен касационен съд

Съдебен акт

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 231
[населено място], 02.03.2018г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 875 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. К., чрез процесуалния представител адв.К. К. срещу решение № 2455/21.12.2016г. по в.т.д. № 4664/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което след частична отмяна на решение № 4166/19.05.2016г. по гр.д. № 12798/2013г. на Софийски градски съд, ГО, I-4 с-в са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове с правно осн. чл.26, ал.1, пр.1 и 3 ЗЗД вр. чл.146 вр. чл.143 ЗЗП, за установяване, че клаузите на чл.3, ал.1, изр.1; чл.3, чл.5; чл.6, ал.3; чл.7, ал.2 и чл.12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., чл.7, ал.2 от допълнително споразумение от 01.11.2011г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., чл.6, ал.2 от допълнително споразумение от 21.03.2012г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., в частта на променливата величина, формираща цената на кредита – „/БЛП/ валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, са нищожни, като неравноправни, както и иск с правно осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва за периода от подаване на исковата молба до окончателното й плащане.
В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно поради наличие на касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него постановено друго за уважаване на предявените искове с присъждане на разноските по делото.
Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен процесният договор за кредит за покупка на недвижим имот и допълнителни споразумения към него. Не е споделил довода на касатора, че атакуваните клаузи от договора за кредит не са били индивидуално уговорени, като съдът е изложил, че с подписаните в последствие шест допълнителни споразумения по волята на двете страни е бил удостоверен размерът на дължимите суми, вкл. на дължимата лихва. Решаващият състав на САС е направил извод, че точно тези клаузи са били предмет на специфично, индивидуално договаряне и са били в интерес на потребителя. Счел е, че компонентите определящи възнаградителната лихва са от обективен характер, стоят извън възможността да бъдат повлияни и от двете страни по сделката. Дължимата лихва във всеки един момент е била функция от БЛП, за чието определяне има предварително оповестена методология. Апелативният съд е намерил, че в клаузите не е уговорена възможност за едностранно увеличение на цената, затова е приел за ирелевантно дали е предвидено задължение за банката да уведомява потребителя с оглед евентуален отказ от договора. Предоставеното в полза на кредитора право предсрочно да погаси изцяло задълженията си по кредита въззивната инстанция е тълкувала като предоставена възможност за прекратяване на договора. САС е заключил, че исковете за прогласяване за нищожни на договорни клаузи и за осъждане на банката да върне полученото въз основа на тях плащане са неоснователни.
С определение № 456/26.07.2017г. по т.д. № 875/2017г. на ВКС, I т.о.
е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието на същото със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, II т.о., на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г./ по следния правен въпрос: В хипотезата на сключен потребителски договор, по който е предявен иск за обявяване на нищожност на клаузи от договора като неравноправни по чл.146 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП / респ. на правено възражение за нищожност/ чия е тежестта за установяване на факта на индивидуално договаряне - на търговеца или на потребителя?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
С Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, II т.о. и Решение № 98/25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о. е прието, че на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от договора – на осн.чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото нормата на чл.146, ал.4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
С оглед на дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно по отношение на изводите на въззивния съд, че оспорените клаузи от основния договор и допълнителните споразумения са били предмет на специфично, индивидуално договаряне, поради което и не са били споделени възраженията на касатора в тази насока. Тази преценка е направена само въз основа на подписването на допълнителни споразумения от 07.04.2009г., 23.04.2010г., 21.06.22011г., 24.10.2011г., 01.11.2011г., 21.03.2012г., с които според САС страните са уговаряли точно начина на плащане, размера на погасителните вноски, включително дължимата лихва. При тези данни основателно е оплакването в касационната жалба, че в резултат на несъобразяване с нормативно разпределената в чл.146, ал.4 ЗЗП доказателствената тежест за установяване на индивидуалното договаряне по чл.146, ал.1 ЗЗП, този факт е приет от апелативният съд за доказан. Обстоятелството, че са били подписани допълнителни споразумения, само по себе си не е достатъчно и не освобождава търговеца, на осн. чл.146, ал.4 ЗЗП, чиято е доказателствената тежест, да ангажира доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи. Според приетото в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 98/25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о., индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузите по чл.145, ал.2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.
Конкретни доказателства относно изброените по-горе критерии, имащи отношение към сключването на договора и допълнителните споразумения и провеждането на преговори относно тяхното съдържание, не са ангажирани от банката. Поради което същите клаузи на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП следва да се преценят от гледна точка за евентуално неравноправния им характер. Не се споделя доводът на ответника по касацията, че действителността на спорните клаузи е установена с влязло в сила решение по гр.д. № 2895/2013г. на СГС, ГО, I-17 [населено място] не спорят, че същото е приключило с влязло в сила решение, приложено към първоинстанциноното дело, видно от което искът на [фирма] против касатора с правно осн. чл.422 ГПК за признаване за установено съществуването на парично задължение на Е. П. К. спрямо банката, произтичащо от процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, е бил отхвърлен поради неуведомяване на длъжника от кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението. Следователно спорът относно действителността на процесните клаузи не е решен със сила на пресъдено нещо в диспозитива на цитираното решение, нито преюдициално е обусловил правния резултат по иска с правно осн. чл.422 ГПК.
Основателно е оплакването в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон предвид приетото от въззивния съд разрешение, че по отношение на оспорените клаузи, касаещи изменение на лихвения процент по кредита, не намират приложение чл.143, т.10 ЗЗП и чл.143, т.12 ЗЗП, поради неосъществяване на елементи от фактическите им състави и наличие на изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП. Основаният критерий за приложимостта на изключенията е изменението на цената да се дължи: в първата хипотеза – на основателна причина за промяната, при уговорка в договора за уведомяване и предоставена възможност на потребителя да прекрати договора, а във втората хипотеза – на външни и независещи от търговеца фактори. В практиката на ВКС / Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, III г.о., Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г.на ВКС, II т.о., Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о., Решение № 165/02.12.2016г.по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, I т.о. и др./ съобразена и с практиката на СЕС по преюдициални запитвания по тълкуването на Директива 93/13 е прието, че и в двата случая е необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и не може клаузата да съдържа само изброяване на обективните фактори за възникване на правото на изменение, за да може потребителят да направи прогноза или самостоятелни изчисления, т.е. да предвиди икономическите последици от сключването на договора. Необходимо е между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата, респ. на БЛП, също е елемент от договора за кредит, а информацията за компонентите трябва да е публично достъпна.
С исковата молба са атакувани следните клаузи от основния договор: чл.3, ал.1, изр.1 – относно формирането на дължимата от кредитополучателя годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата; чл.3, ал.5 – действащият БЛП не може да бъде договарян и промените в него стават незабавно задължителни за страните като банката уведомява кредитополучателя за промяната чрез поставяне на обявление на видно място в банковите салони като договорените надбавки не се променят; чл.6, ал.1 – при промяна на БЛП размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната/ т.е. посочената клауза е свързана с чл.3 , ал.1 , изр.1 и ал.5 / ; чл. 12 – относно правото на банката да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага към операциите си, считано от дата на вземане на решението от компетентните банкови органи, което е задължително за кредитополучателя. Оспорените клаузи по чл.7, ал.2 и чл.6, ал.2 съответно от допълнителните споразумения от 01.11.2011г. и от 21.03.2012г. имат идентично съдържание с това на чл.3, ал.5 от основния договор за кредит.
Съобразно съдържанието на клаузите промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценка на банката без в договора да са посочени факторите, които налагат евентуалното му изменение. Липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга. Без значение е приемането на методология за образуване на БЛП, публикувана на интернет сайта на банката, тъй като тя не е част от договорното съдържание. Съответно създава се възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено общото изискване по чл.143 ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.143, т.10 ЗЗП – съобразно формулировката на горепосочените клаузи промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на БЛП, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т.е. на „непредвидено в него “ по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.144 , ал.2, т.1 ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по смисъла на чл.143, ал.3, т.1 ЗЗП, а оттук и за прилагане на изключенията от потребителска защита. Предвидената в чл.8 и чл.9 от договора за кредит възможност за предсрочно плащане на кредита от кредитополучателя има отношение към погасяване на задълженията по договора поради доброволното им изпълнение от длъжника, не към прекратяване на правоотношението поради упражняване на регламентирано в договора право на кредитополучателя да прекрати договорната връзка при несъгласие с предприетата от кредитора едностранна промяна в лихвения процент. Като неравноправни посочените клаузи са нищожни на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП.
Клаузата на чл.7, ал.2 от договора за кредит, касаеща изчисляването на срокове за изпълнение на договорните задължения, противоречи на чл.72, ал.3 ЗЗД, поради което също се явява нищожна.
Извършеното от банката в периода 09.05.2008г. - 21.03.2012г. без основание, поради нищожност на процесните договорни клаузи, увеличение в размера на възнаградителната лихва над първоначално уговорената от 6%, съобразно заключението на ССЕ е довело до заплащане от страна на касатора в повече от дължимата на осн.чл.3, ал.1, изр.2 от договора за кредит сума в размер на 9049,14 евро. Ответникът по касацията дължи връщането й на Е. К. на осн.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Гореизложеното налага извод за неправилност на обжалваното въззивно решение. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, същото решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго за уважаване на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
По разноските: С оглед изхода от спора в полза на касатора се дължат сторените от него разноски за трите инстанции в размер на 7 304,97 лв., при уважено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение пред въззивна инстанция.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2455/21.12.2016г. по в.т.д. № 4664/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.143, т.10 ЗЗП клаузите на чл.3, ал.1, изр.1, чл.3, чл.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., чл.7, ал.2 от допълнително споразумение от 01.11.2011г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., чл.6, ал.2 от допълнително споразумение от 21.03.2012г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., в частта на променливата величина, формираща цената на кредита – „/БЛП/ валиден за съответния период на начисляване на лихвата“ и за нищожна на осн.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД клаузата на чл.7, ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г., по иска на Е. П. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], против [фирма] .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Е. П. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], сумата от 9049,11 евро /девет хиляди и четиридесет и девет евро и единадесет евроцента/, която е платена без основание, на осн.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, и представлява разлика между първоначалния размер на определената в договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787 от 26.06.2007г. възнаградителна лихва и изменения такъв в резултат на едностранното увеличение от банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода 09.05.2008г.-21.03.2012г., ведно със законната лихва върху горепосочената суча за периода от подаване на исковата молба - 30.04.2013г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Е. П. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], сумата от 7 304,97 лв.- разноски за всички съдебни инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: