Върховен касационен съд

Съдебен акт

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60759

Гр.София, 10.11.2021г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2520 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Средно училище „Доктор Петър Берон“, Червен бряг, обл.Плевен, срещу решение №.260073/ 19.03.21 по г.д.№.869/20 на ОС Плевен - с което е потвърдено решение №.260007/25.09.12 по г.д.№.256/20 на РС Плевен за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ.
Ответната страна Д. Г. У. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, в това число препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, което е било незаконосъобразно прекратено на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ. С ищцата е бил сключен трудов договор на 1.10.08 на длъжност „счетоводител“ - с изискуемо за същата образование „висше“счетоводно-икономическо степен магистър, а впоследствие е заела длъжността „главен счетоводител“ - в трудовата й книжка, която е официален удостоверителен документ, е отразено, че е била „счетоводител“ за периода 1.10.08-31.07.11, а „главен счетоводител“- от 1.08.11; в допълнително споразумение от 9.03.12 длъжността й е отразена отново като „главен счетоводител“-макар в досието й да няма длъжностна характеристика на „главен счетоводител“. По делото не е установено на какви изисквания е отговаряла по предходна длъжностна характеристика, за да се извърши преценка дали е налице промяна или не в изискванията на работодателя. Във връзка с възраженията на ответника е посочено, че въвеждането на специалността „счетоводство и контрол“ възниква по силата на закона-ПМС№.8/22.03.83 за номенклатурата на професионалните направления и на специалностите на висшето образование, вкл. и по тези, по които се води обучение в трите икономически ВУЗ - а за страната и не се предвижда въвеждането на тази специалност да става и с издаването на друг акт от компетентен за това орган; след влизането в сила на новата номенклатура по групи професионални направления и специалности съгласно Приложение №.2 /ДВ бр.30/83г./ обучението за новоприетите студенти се осъществява по специалността „Счетоводство и контрол“. Ищцата е завършила ВФСИ „Д.И. Ценов“ Свищов /сега СА „Д.А.Ценов“/ със специалност „Счетоводна отчетност“ /постъпила август 1983 и завършила 08.07.87/. От друга страна съгласно пар.6 ПЗР на ЗВО дипломи за висше образование, издадени от висшите училища до влизане в сила на закона, дават права на завършилите образователна степен „магистър“. Съдът е намерил за основателно възражението на У., че към момента на приемането й специалност„Счетоводство и контрол“ не е съществувала, респективно за неоснователно това на ответника, че е съществувала. Посочил е, че по делото липсват данни към учебната 1983/84 да е имало прием по специалности „Счетоводство и контрол“ и „Счетоводна отчетност“. Специалността „Счетоводство и контрол“ е въведена през учебната 1984/1985г. /писмо вх.№.3341/4.08.20 на СА“Д.А.Ценов“Свищов/ и приложените доказателства на стр. 78-191 от първоинстанционното дело; дипломиралите се по тази специалност могат да се реализират като главни счетоводители, методисти, анализатори на финансово-счетоводна дейност, консултанти и специалисти по счетоводство, финансово-данъчен контрол и да заемат други икономически длъжности /реш.№.239/21.05.12 по г.д.№.799/11, ІV ГО/. Обсъдени са и основните задачи за сроковете от 1984г., обстоятелството, че учебният план за специалността „Счетоводство и контрол“ е утвърден на 30.12.84, както и Приложение №.1 към чл.2 ал.1 за втория етап на обучението 1984/85-които подкрепят извода, че през учебната 1983/84 не е била въведена специалност „Счетоводство и контрол“. Във връзка с достоверността на оспореното удостоверение от 28.02.20 е прието, че то представлява частен свидетелстващ документ, който не притежава материална доказателствена сила, но отразените в него обстоятелства в случая се установяват и с други доказателства; поради това и оспорването му е намерено за недоказано. Доколкото от доказателствата се установява, че с ищцата е сключен трудов договор на 1.10.08 на длъжност „счетоводител“ с изискуемо образование висше счетоводно-икономическо степен магистър, а впоследствие е заела длъжността „главен счетоводител“ - макар в досието й да няма длъжностна характеристика на „главен счетоводител“, съдът се е позовал и на постановките на ТР 4/1.02.21 по тълк. Д.№.4817, ОСГК. Посочил е, че съгласно същото не е налице основанието на чл.328 ал.1 т.6 КТ, ако при сключването на договора работникът не отговаря на въведените от работодателя изисквания за образование или квалификация, респективно когато минималните изисквания за същите не са предвидени в нормативен акт, той може да ги определи с длъжностната характеристика и/или в щатното разписание, като в процесния случай длъжностната характеристика е утвърдена на 17.01.20; ако работодателят се е съгласил, че притежаваното от работника образование или професионална квалификация не представлява обективна причка за изпълнение на трудовата функция при скючването на трудовия договор, но впоследствие е прекратил трудовото правоотношение поради липсата им за заемане на съответната длъжност, той всъщност се позовава на въведените от него изисквания при приемане на работа, за които сам е приел, че не са били пречка за изпълнение на трудовия договор. При тези обстоятелства е формиран извод за основателност на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ и на акцесорните такива по т.2 и т.3. Във връзка с претенцията по чл.344 ал.1 т.3 КТ е прието, че правилно от дължимото обезщетение не са приспаднати изплатените такива по чл.224 ал.1 КТ за неползван отпуск и по чл.220 ал.1 КТ за неспазено предизвестие, защото при евентуално завръщане на работа работникът вече не може да претендира реално ползване на отпуска, а от друга страна въпреки отпадането на законността на уволнението, обезщетението се дължи за неспазено предизвестие; отмяната не санира договорното неизпълнение и не заличава основанието, на което неизправната страна е обезщетила изправната /реш.№.18/8.07.13 по г.д.№.1211/12, ІV ГО/.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли решаващият съд да се произнесе изрично в мотивите си относно направеното възражение за прихващане от ответника или е достатъчно изцяло присъждане на обезщетението по чл.220 КТ, за да се приеме, че възражението е отхвърлено“; 2.“Следва ли решаващият съд да обсъди всички възражение на ответника, свързани с годността на доказателствата, върху които е постановено решението?“; 3.“Следва ли работодателят да докаже, че лицето не притежава въведената с нова длъжностна характеристика образование, в случай, че от страна на ищеца се твърди не наличие на образование, а сходство между притежаваното от него образование и въведените от работодателя изисквания?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора въпрос е неотносим към изхода на спора и решаващата воля на съда. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Отделно от изложеното не отговаря и на фактическата обстановка по делото – в случая не е налице присъждане на обезщетение по чл.220 ал.1 КТ, а доколкото е направено възражение за прихващане, то е обсъдено в мотивите на решението. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба . Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба , а и е възможно жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело съдържание , което е различно от това , което ще изведе съдът . Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Във връзка с втория въпрос безспорно е налице задължителна практика на ВКС, съгласно която съдът следва да обсъди събраните доказателства, както и доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора. Въззивната инстанция е обсъдила релевантните факти и обстоятелства и възраженията на страните, като е изложила подробни мотиви, които не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице соченото основанието на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Той е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по делото. Същевременно въззивната инстанция е обсъдила релевантните за наличието на основанието по чл.328 ал.1 т.6 КТ обстоятелства, в това число налице ли е надлежна промяна в изискванията за заемане на длъжността „главен счетоводител“ – и е приела, че такава няма, като се е позовала и на задължителната практика, обобщена с ТР 4/1.02.21 по тълк.д.№.4/14, ОСГК на ВКС. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване също не са налице. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 500лв. платен адвокатски хонорар за отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.260073/19.03.21 по г.д.№.869/20 на ОС Плевен.

ОСЪЖДА СУ „Доктор Петър Берон“, Червен бряг, да плати на Д. Г. У. 500лв . /петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: