Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2643/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Варна срещу решение № 57/10.05.2019 г. по гр. д. № 182/2019 г. на Апелативен съд – Варна.
Ответникът по жалба Й. К. Д. – И., чрез адв. Г. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК , в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която състав на Апелативен съд – Варна след отмяна на решение № 2068/30.11.2018 г. по гр. д. № 1397/18 г. на Окръжен съд – Варна В ЧАСТТА, с която предявеният от Й. К. Д. – И. срещу Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 20 000 лева до 30 000 лева, е осъдена ПРБ да заплати на ищцата сумата от ОЩЕ 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени й психически страдания, срам, унижения, накърняване на доброто име в обществото, засягане на честта и достойнството, в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2 НК ; чл. 282, ал. 2 , вр. ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 311, ал. 1 , вр. чл. 26, ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 2 НК , по което воденото наказателно производство по ДП № 128/2010 г. по описа на ОДМВР – Варна и ДП № 15/2011 г. по описа на ОСлО при Окръжна прокуратура - Варна е прекратено с постановление от 18.06.2013 г. на прокурори при окръжната прокуратура, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.06.2015 г., до окончателното й изплащане.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищцата незаконно обвинение в извършване на престъпления, за които воденото наказателно производство е прекратено от прокурора. Установено е, че в резултат на незаконното обвинение ищцата е търпяла емоционално-негативни преживявания и стрес, чиято интензитет е повишен от факта на широкото медийно отразяване на акцията на МВР – „Медузите“ и сочената нейна съпричастност към инкриминираните там деяния. Отчетено е обстоятелството, че поради незаконното обвинение много сериозно е засегнато професионалното развитие на ищцата, нейния авторитет в бранша (счетоводство) и граденото с години добро име на експерт, а съчетано с медийно отразената показна акция по задържането й е способствало за накърняване на честта и достойнството й, довело е до усещането за загуба на уважение и доверие сред близките й, ограничило е възможностите за професионална реализация. Развити са съображения, че в следствие на провежданото наказателно производство срещу ищцата тя е изпитвала страх и притеснения за начина, по който този факт ще се отрази на най-близките й хора, което пък е обусловило смущения във водения от нея до тогава пълноценен социален живот - станала е затворена, не е излизала от дома си почти половин година, ограничила е контактите си и изпаднала в социална изолация. Прието е, че като последица от задържането й в хода на наказателното производство е засегнато здравето на ищцата, за което свидетелстват диагностицираната хипертонична болест и симптоматиката на остра стресова реакция – тревожност, безсъние, страхови изживявания. Според въззивния съд отстраняването на ищцата от заеманата длъжност „главен счетоводител" в „Градски транспорт" ЕАД – гр. Варна, считано от 29.04.2010 г. и последвалото прекратяване на трудовото й правоотношение я е лишило от източник на доходи за издръжка на семейството и е създало усещане за несигурност и психично напрежение за нея, произтичащи и от невъзможността да започне нова работа, предвид медийният отзвук на факта на задържането под стража. Изтъкнато е също и обстоятелството, че ответникът ПРБ, чрез своите служители е бездействал при изпълнение на задължението си за вдигане на наложената мярка по чл. 68 НПК – забрана за пътуване в чужбина при прекратяване на наказателното производство, което е сторено едва на 16.12.2014 г. – т. е. 1 година и 6 месеца след това и то по инициатива на самата ищца. Основавайки се на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и съобразявайки постановките на задължителната за съдилищата практика - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по приложението на цитираната разпоредба, въззивната инстанция е приела, че макар в голяма степен ищцата да е преодоляла последиците от неблагоприятното травматично въздействие върху психиката си в резултат на незаконното обвинение тя продължава да понася негативи от него без данни кога и дали то ще бъде преодоляно. Обосновано е съображение, че предвид установените обстоятелства по воденото наказателно производство срещу ищцата – продължителността на обвинението, дадената широка медийна гласност на случая, търпените мерки за неотклонение, осъществените многобройни и интензивни процесуални действия по разследването с нейно участие, съчетани с усещане за неизвестност и страхови изживявания, неблагоприятно засягане и смущения в социалния й живот, усещането за загуба на доверие в отношенията с близки и познати, накърняването на авторитета и доброто име в професионалната общност, както и възникналите пречки за професионална реализация, справедливият паричен еквивалент на неимуществените вреди възлиза на 30 000 лв. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за тях.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът заявява основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Поставеният за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правен въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Наличието на горното основание за селекция на касационната жалба се обосновава с твърдения за противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. – т. 2 и ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК – т. т. 3 и 11, както и в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19. Релевира се довод, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в отклонение от там даденото обвързващо тълкуване, тъй като: 1/ не е извършена преценка на релевантни по делото обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда при определяне на размера на обезщетението по справедливост и 2/ липсва причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и понесените неимуществени вреди.
Поддържа се също, че така повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Страната твърди, че при постановяване на въззивният съдебен акт в обжалваната му част съдът е подходил твърде формално в преценката си за наличието на релевантните обстоятелства с оглед определяне размера на дължимата обезвреда на неимуществени вреди. Според страната това е опорочило решението на втората инстанция до степен на неговата очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като присъденият размер на обезщетение не съответства на тежестта и степента на търпените от ищцата болки и страдания.
Следващият поставен въпрос е за правомощията на въззивния съд и в частност дължи ли той произнасяне по направените в жалбата оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение. Сочи се, че подобен пропуск релевира допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото и в този смисъл е релевантен, т. е. осъществява общо основание, но не и поддържаното допълнително такова. Въззивният съд е съобразил задължителната за съдилищата практика вкл. и тази, на която касаторът се позовава и е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните по спора обстоятелства, които са от значение за приложение на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение са изложени подробни мотиви и съображения в подкрепа на установените фактически обстоятелства и са направени обосновани изводи за тяхното значение към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди предвид вида, степента, интензитета и продължителността на неблагоприятното засягане на нематериалните блага, чийто носител е ищцата, при установена причинна връзка между незаконното обвинение и търпените вреди.
Ето защо, по този въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен.
Касационното обжалване не следва да се допуска и на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горния материалноправен въпрос. В тази част изложението към касационната жалба не е съобразено с постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото те изискват страната да мотивира допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. От една страна, по този въпрос страната се позовава на съществуваща съдебна практика, при това установена по задължителен за съдилищата начин – като релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а от друга - по същия въпрос прави искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чийто фактически състав изключва заявените предпоставки на първата очертана хипотеза. В тази връзка следва да се посочи, че касаторът не е съобразил също и постановките в т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, че всяко едно от поддържаните от него допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, които са релевантни при обосноваване на общо основание, изведено от решаващите мотиви на въззивния съд и които не могат да бъдат предявявани кумулативно (както в случая) спрямо едно и също общо основание. Такова тяхно съединяване е недопустимо.
Що се отнася до въпроса за това в правомощията на въззивния съд включва ли се задължението да се произнесе по направените в жалбата оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение следва да се приеме, че той удовлетворява общия селективен критерий (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но не и допълнителния такъв, обезпечаващ достъпа до касация. По поставения въпрос страната не твърди противоречие с практиката на ВКС, респ. задължителната практика на ВКС и ВС – т.е. не очертава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито прилага такава практика, а и не обосновава наличие на хипотеза, предвидена в останалите фактически състави на чл. 280, ал. 1 ГПК – тези по т. т. 2 и 3. Ето защо, по въпроса касационно обжалване не следва да се допуска. За пълната е необходимо да се изтъкне, че повдигнатият въпрос се сочи да осъществява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК – допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, който довод е относим към правилността на въззивното решение, но е без значение в производството по допускане на касационното обжалване, по чл. 288 ГПК, което предхожда разглеждането на касационната жалба по същество.
По заявеното основание „очевидна неправилност" на въззивния съдебен акт в обжалваната част, като предпоставка за допускане на касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В случая касаторът мотивира наличието на това основание с довод, че размерът на определеното обезщетение за неимуществени вреди не съответства на тежестта и степента на търпените от ищцата болки и страдания. Така подържано обаче основанието не може да обоснове предпоставки за достъп до касация, тъй като то се свързва с порок на въззивното решение, относим към неправилността на съдебния акт и по същество представлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК , чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Следователно и по тази част от изложението не се откриват предпоставки за допускане на касационен контрол.
В обобщение, настоящият състав на ВКС намира, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство, предвид на което направеното в тази насока изрично искане се явява основателно. Видно от договора за правна защита и съдействие разноските възлизат на сумата 500 лв. (за адвокатски хонорар) и са заплатени в брой, като вписването за така направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките на т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По тези съображения, Върховният касационен съд, трето гражданско отделение,
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57/10.05.2019 г. по гр. д. № 182/2019 г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България – гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати на Й. К. Д. – И. от [населено място] сумата от 500 (петстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.