Върховен касационен съд

Съдебен акт

Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.9

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 531

София, 27.06.2022 година



Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 03.11.2021 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Зоя Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов Димитър Димитров
разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 871 /2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Върховния административен съд на Република България (ВАС) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 12276 от 09.11.2020 г. по в.гр.д. № 51 /2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение по гр.д. № 6145 /2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на „КМБ България” ЕАД /в несъстоятелност/ срещу Върховния административен съд с правно основание чл.4, § 3 ДЕС до сумата 367 012.57 лв. (невъзстановен ДДС и разноски по административно производство), представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от постановяване на решение № 14461 /19.11.2012 г. по адм. д. № 1016 /2011 г. на ВАС, с което са нарушени нормите на чл.168 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 267 ДФЕС, ведно със законната лихва от 26.09.2014 г. и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен в тази част.

Ответникът по касационната жалба „КМБ България” ЕАД /н./, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срок, от страна по делото, срещу въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване в разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК.

За да постанови решението си въззивният съд е приел следното:

Правният спор по делото се съсредоточава единствено по въпроса дали ответникът незаконосъобразно (като краен резултат от осъществен правораздавателен контрол) е потвърдил процесния ревизионен акт, с който компетентният данъчен орган неправомерно е ограничил правото на данъчен кредит на ищеца, нарушавайки чл.168 от Директива 2006/112/ЕО и чл.267 ДФЕС, както и практиката на СЕС, като вследствие на това противоправно действие са настъпили твърдените имуществени вреди.

Установено е, че с ревизионен акт [№]/22.07.2009 г. на ТД на НАП-[населено място] не е признато правото на приспадане на данъчен кредит на „КМБ България” ЕАД /н/ на основание чл.70, ал.1, т.2 ЗДДС за извършени разходи за изграждането на улично съоръжение - подземна връзка - тунел. При извършена ревизия на дружеството органът по приходите е приел, че с изграждането на тунела „КМБ България” ЕАД е извършило безвъзмездна доставка по смисъла на § 1, т.8 от ДР на ЗДДС. Ревизионният акт е бил потвърден с решение на директора на Дирекция „обжалване и управление на изпълнението“, което е било обжалвано пред административния съд – гр. София. Актът е бил потвърден от Административен съд - гр. София, който приел, че в случая е извършено СМР в чужд имот, поради което Столична община ще придобие изграденото по приращение на основание чл.92 ЗС. Съдът е приел, че за недоказано твърдението на търговеца, че изграждането на тунела е в пряка връзка с икономическата дейност на търговеца и решаващата дейност на съда е, че в случая се касае за безвъзмездна доставка, поради което отказът от признаване на данъчен кредит е законосъобразен.

Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано пред ВАС, като са били релевирани доводи за неговата необоснованост и материална незаконосъобразност, наведен е довод, че единствената цел за изграждането на тунела е да обслужва икономическата дейност на дружеството и довод за неправилно приложение на чл.70, ал.1, т.2 ЗДДС, тъй като не била взета предвид връзката му с чл. 9 от същия закон, както и съответните разпоредби от Директива 2006/112/ЕС, а именно чл.26 и чл.176. С касационната жалба е направено процесуално искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, което е оставено без уважение, тъй като е прието, че същото съвпада с това, отправено от Варненския административен съд по дело С-118/11. С Решение № 14461 /19.11.2012 г., постановено по адм. д. № 1016 /2011 г., на ВАС обжалваното решение е оставено в сила, като е прието, че с изграждането на тунела ищцовото дружество е извършило безвъзмездна доставка, тъй като в договора със Столична община не е уговорено насрещно задължение и липсва клауза за възмездно прехвърляне на разходите на обекта от страна на изпълнителя на възложителя, което е законно основание за отказ на правото на данъчен кредит на основание чл.70, ал.1, т.2 ЗДДС.

Въззивният съд е установил, че ВАС не е разгледал релевирания в касационната жалба правен довод за необоснованост на обжалваното решение по отношение на фактическия извод на първоинстанционния съд, че изграждането на подземен тунел не е било абсолютна предпоставка за достъп до търговския обект, тъй като е имало и други възможности за достъп, включително и с автомобил, но без възможност за паркиране. Така въззивният съд е приел за целите на производството, че касационната инстанция е счела, че дори и разходите за изграждане на подземната пътна връзка да са свързани изцяло с икономическата дейност на търговеца, те са извършени по безвъзмездни доставки и е налице предвиденото в чл.70, ал.2, т.2, предл.1 ЗДДС изключение за възникване на субективно право на данъчен кредит, а именно, че макар и процесните облагаеми доставки да са във връзка с икономическата дейност на данъчно задълженото лице, те са били безвъзмездни.

От правна страна въззивният съд е приел, че за да бъде ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на общностното право с решение на национална юрисдикция, следва да се установят три предпоставки: да са нарушени разпоредби от актове на общностното право, които създават права на частно правни субекти; нарушението да е очевидно, съществено, сериозно; да съществува причинна връзка между нарушението и установените вреди.

По отношение на първата предпоставка съдът посочил, че приложима е разпоредбата на чл.168, б. „а“ от Директива 2006/112/ЕО, която урежда правото на данъчен кредит на частноправни субекти, доколкото стоките и услугите са свързани с икономическата им дейност. Съдът е приел, че в случая не подлежат на проверка фактическите изводи на ВАС относно свързаността на процесните доставки с икономическата дейност на търговското дружество. Установил, че ВАС не обсъдил този правопораждащ спорното материално право на данъчен кредит юридически факт, а се задоволил единствено с констатацията, че процесната доставка е безвъзмездна и като такава не подлежи на възстановяване, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 168, б. „а“ от Директива 2006/112/ЕО.

Въззивният съд е тълкувал разпоредбите на чл.167 и чл.168, б.„а“ от Директива 2006 /112/ЕО и решение на СЕС от 16.02,2012 г. по дело С-118/11, с което е обобщено, че според чл.168, б. „а“ от Директивата ДДС данъчнозадължено лице може да приспадне дължима за доставените му стоки или услуги ДДС, ако те се използват за целите на неговата икономическа дейност (т.42) (потъмняването е на въззивния съд). Установеният в тази директива режим на приспадане цели да облекчи изцяло предприемача от тежестта на ДДС, който е дължим или платен в рамките на всички негови икономически дейности . Общата система на ДДС цели да гарантира пълен неутралитет на данъчната тежест на всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при условие, че дейностите по принцип подлежат на облагане с ДДС. Въззивният съд цитира съдебни решения между които по дело С-515/07. С анализ на практиката на СЕС въззивният съд обосновава извода, че когато придобитите от данъчнозадължено лице стоки или услуги се използват за целите на сделки, които са освободени или не попадат в приложното поле на ДДС, не може да се събира данък по извършени доставки, нито да се приспада данък по получени доставки. От приетото с решения по дела на СЕС, между които С-184/04 и С-118/11 следва, че съществуването на право на приспадане предполага данъчнозадълженото лице, което действа в това качество, да придобива стока или получава услуга, като ги използва за целите на своята икономическа дейност (т.69)). Изключение от установения принцип на пълен неутралитет на данъчна тежест се допуска единствено , когато стоките или услугите са предназначени за безвъзмездни доставки, или за дейности, различни от икономическата дейност на данъчнозадълженото лице. (т.70).

Като обобщение на изложеното СЕС е дал следния принципен отговор: „Членове 168 и 175 от Директива 2006 /112 допускат национална правна уредба, която предвижда да се изключат от правото на приспадане стоки и услуги, които са предназначени за безвъзмездни доставки, или за дейности, различни от икономическата дейност на данъчнозадълженото лице, ако определените като дълготраен актив стоки не са включени в имуществото на предприятието.“

Въззивният съд обосновава тезата си с обсъждане на решения на СЕС, от които следва да се посочи решението по дело С-132 /16 , с което по сходен с процесния правен спор е прието, че разпоредбата на чл.168,б. „а„ от Директива 2006 112 трябва да се тълкува в смисъл, че данъчнозадълженото лице има право да приспадне платения ДДС за получена доставка на услуга, състояща се в изграждането или подобряването на обект, собственост на трето лице , когато последното получава безвъзмездно резултата от тези услуги и те се използват както от данъчнозадълженото лице , така и от третото лице в рамките на икономическата им дейност… и стойността им е включена в цената на тези сделки .

От изложеното въззивният съд прави извод, че в административното съдебно производство, образувано въз основа на жалба срещу акт на данъчен орган, е следвало да се изследват обстоятелствата дали при изграждането на процесния тунел, който ще стане собственост на Столична община, съществува пряка и непосредствена връзка между процесната услуга за извършване на строителство и икономическата дейност на ищцовото дружество.

Въпреки наведен от жалбоподателя „КМБ България” ЕАД /н/ довод за необоснованост на решението на АССГ ВАС не е обсъдил въпроса дали извършената строителна услуга не надхвърля необходимото инвеститорът да може да извършва последващи облагаеми доставки на собствени имоти, нито наличието на останалите предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл.168,б.„а„ от Директивата.

Въззивният съд е обосновал извода си, че приетото от ВАС е в очевидно противоречие с общностното право (чл.168,б.„а„ от Директива 2006 112) и задължителните за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по преюдициални запитвания, без да обсъжда касационните доводи за необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивният съд е обосновал извода си, че първоинстанционният съд не е взел предвид неоспорено заключение на приета СТЕ и установеното, че липсата на възнаграждение по договора със столична община не е резултат от д арствено намерение.

Въззивният съд е обосновал и извода си, че постановяването от ВАС на отказ за отправяне на преюдициално запитване на основание чл.267 ДФЕС относно въпроси, свързани с приложението на чл.26, чл.167 и чл.168от Директива 2006/112/ЕО също е незаконосъобразно, тъй като липсва съответствие между поставените пред ВАС въпроси и тези разгледани от СЕС по дело С-118/11.

По-късно по същите въпроси друг състав на ВАС е направил преюдициално запитване, по което с решение по дело С-132/16 категорично е разяснено съдържанието на чл.168,б.„а“ от Директивата в противоположен смисъл от този, който е вложил в него ВАС и в смисъла, в който го възприема и прилага въззивният съд.

Така въззивният съд е обосновал извода, че в процесния казус ВАС е нарушил разпоредбите на чл.168 от Директивата и чл.267 ДФЕС, както и на релевантна към тълкуването на тези правни норми на общностното право съдебна практика на СЕС, които се отнасят до принципни правила относно приспадане на данъчен кредит. Допуснатото нарушение в светлината на категоричната съдебна практика е очевидно, решението на ВАС е постановено в явно противоречие със съдебната практика на СЕС, уреждаща приложението на чл.168,б.„а“ от Директивата (дело С-153/11, дело С-118/11, дело С-434/03, дело С-277/09, дело С-285/11, дело С-377/08, дело С-388/11) и чл.267 ДФЕС (с-28-30/62, С-283/81). С това е доказана и втората предпоставка за ангажиране на имуществената (деликтната) отговорност на ответника..

Въззивният съд е приел за установена и третата предпоставка поради това, че вредата на ищеца представлявала заплатени от него публични задължения – данъци на които било отказано с потвърдения с решението на ВАС ревизионен акт.

Така е формиран извод за наличието на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 4, § 3 ДЕС за обезщетение за имуществени вреди.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

По повдигнатите въпроси, за които жалбоподателят твърди, че обосновават основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК:

Първият и вторият въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъжда доказателствата и фактите по делото във въззивното производство във връзка с доводите на страните и съществото на спора. Тези въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика: въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по доводите на страните въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства за релевантните за този спор факти. Следва да се посочи, че мотивите на обжалваното въззивно решение могат да служат за образец за мотивиране на въззивно решение съобразно изискванията на закона и установената съдебна практика.

Вторият въпрос, доколкото може да бъде отделен от съдържащия се в него довод за неправилност, който не подлежи на проверка в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, е за това дали гражданският съд по иск по чл.4, § 3 ДЕС може да приема за установен факт, който е приет за неустановен от административния съд.

Както беше посочено за мотивите на въззивния съд, този въпрос не е обуславящ. В случая въззивният съд се е съобразил със съдебната практика, че в производството по чл.4, § 3 ДЕС е недопустимо да се извършва проверка за обоснованост на влезлия в сила съдебен акт на административния съд (стр. 4 от мотивите му). Въззивният съд не е приемал, че получените строителни услуги са използвани за последващи облагаеми доставки, а е констатирал допуснато от ВАС процесуално нарушение, което се отнася до задължението на последната инстанция да разгледа наведен с касационната жалба довод за незаконосъобразност на първоинстанционното решение – да обсъди подробно всички правопораждащи спорното материално право на данъчен кредит юридически факти и по- конкретно дали процесните облагаеми доставки се използват за целите на икономическата дейност.

Както беше посочено по-горе, това което според въззивния съд обосновава отговорността на ответника по иска (касационния жалбоподател), не е фактическият извод относно наличието или липсата на връзка между СМР и икономическата дейност на дружеството, а неправилното приложение на материалния закон от ВАС (чл.168 от Директивата), изразяващо се в необсъждането на тази връзка, приемайки я за правно ирелевантна.

Третия и четвъртия въпроси се отнасят до размера на дължимото обезщетение: дали трябва да се признае (присъди) за пълния предявен размер, съответен на претендираното право на приспадане и на сторените разноски по оспорването на ревизионния акт, извършено пред административния съд, който го е намерил за неоснователно).

Въпросите се отнасят до съществото на спора и до основателността на иска, която не може да бъде проверена в производство по чл.288 ГПК по селектиране на касационните жалби, каквото е настоящото, поради което не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.

Ако се приеме, че въпросите могат да бъдат сведени до въпроса дали доказаният по размер иск за обезщетение на причинени вреди следва да бъде уважен за целия предявен размер, то следва да се приеме, че очевидният отговор на този въпрос е положителен и в съответствие с установената практика. Още повече, че по делото е установено, че процесният проход е изграден изцяло за нуждите на ищеца, като липсват доказателства същият да е използван и за задоволяване на нужди на трети лица. В този случай се дължи пълният размер на обезщетението за разлика от случаите, когато изграденият обект се ползва само частично за нуждите на изградилото го лице.

Петият въпрос е за това, длъжен ли е съдът по обезщетението да анализира за конкретния случай цитираната от него съдебна практика на Съда на ЕС, за която приема, че явно не е съобразена и може ли този съд да мотивира заключенията си на базата на съдебна практика на СЕС, постановена след съдебното решение, за което се твърди, че е причинило деликта.

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, тъй като, както беше посочено за мотивите му, въззивният съд е анализирал решенията на СЕС по приложението на нормата от правото на ЕС (на чл.168, б. „а“ от Директива 2006/112/ЕО) с цел да установи точното и съдържание. Въз основа на тези анализи въззивният съд е приел, че е приложена неправилно от административния съд, в резултат на което ищецът е претърпял вреди. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че допуснатото нарушение в светлината на категоричната съдебна практика е очевидно, решението на ВАС е постановено в явно противоречие със съдебната практика на СЕС, уреждаща приложението на чл.168,б.„а“ от Директивата (дело с-153/11, дело С-118/11, дело С-434/03, дело С-277/09, дело С-285/11, дело С-377/08, дело С-388/11) и чл.267 ДФЕС (с-28-30/62, С-283/81).

Втората част от въпроса не е обуславяща, доколкото въззивният съд се е позовавал на решение по дело С-118/11, т. 42 и на други решения на СЕС, които са постановени преди постановеното от ВАС. Следва да се отбележи, че посочването на последваща съдебна практика в същия смисъл не опорочава изводите на въззивния съд, доколкото се отнася до тълкуването на точното съдържание на правната норма и до изключителността на случая като елемент от фактическия състав на правото на обезщетение по чл.4, § 3 ДЕС.

Шестият въпрос е за това, дали е съществено нарушението на правото на ЕС, когато не е умишлено, или когато се дължи на погрешен прочит от страна на националната юрисдикция на предходно решение на СЕС по преюдициално запитване във връзка с решавания случай и може ли нарушението да се квалифицира така, ако няма очевиден отговор в практиката на СЕС по решавания правен въпрос.

Въпросът не е обуславящ, той е и извън приетото от въззивния съд за предпоставките на отговорността за обезщетение по чл.4, § 3 ДЕС, което се основава на посочени от него съдебни решения на СЕС, в които са предвидени тази отговорност и предпоставките за ангажирането и.

По повдигнатите въпроси, за които жалбоподателят твърди, че обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:

Първият и третият въпрос се отнасят до предпоставките, при които държавата отговаря за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз. Те са свързани със съответния довод на касационния жалбоподател, че тези предпоставки не са налице.

Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, а в съответствие с приетото в посочените от въззивния съд решения на СЕС (С-224/01; С-173/03; С-160/14; С-168/15 и др.) и е възприел установените с тях предпоставки за присъждане на обезщетението (л. 4, абз. 1). Втората част на първия въпрос не обуславя изхода на делото, доколкото въззивният съд не е приемал, че липсва очевидност на нарушението. В процесния случай е била съобразена съдебната практика на СЕС (решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24), съгласно която е налице очевидност на нарушението, в случай, че националната юрисдикция не се е съобразила с практиката на съда в съответната област и е констатирано противоречие на решението на ВАС с т. 42 от решение на СЕС по дело С-118/11. Изложеното от касатора, че не е налице очевидност на нарушението поради това, че становището на генералния адвокат по дело С-132/16 е било противоположно на взетото от СЕС решение по същото дело не обосновава обратния извод, доколкото сочи, че е било налице спор по приложимото право на ЕС, което е налагало отправяне на преюдициално запитване.

Вторият въпрос е за това дали са допустими преразглеждането и отмяната на едно съдебно решение, придобило сила на пресъдено нещо, когато изглежда, че то противоречи на общностното право.

Въпросът не е обуславящ, тъй като с процесното решение не е бил преразгледан правеният спор, а е извършен контрол за противоправни действия на ВАС, изразяващи се в неправилно прилагане на конкретни норми на общностното право, от които са настъпили вреди и по- конкретно разпоредбите на чл.168 от Директива 2006/112/ЕО и на чл.267 ДФЕС, в резултат на което неправомерно е било отказано правото на данъчен кредит на търговското дружество.

В касационната жалба се твърди и наличие и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или : При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски, а ответникът претендира разноски, но не е представил доказателства да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът


ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 12276 от 09.11.2020 г. по в.гр.д. № 51 /2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.