5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
гр. София, 18.05.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2615 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Д-р Христо Стамболски“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 1453/17.06.2019г., постановено по т.д.№ 2171/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 201/30.01.2019г. по т.д.№ 535/2018г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против Национална здравноосигурителна каса, [населено място], иск за заплащане на сумата от 155847 лв., представляваща стойност на извършени медицински дейности по клинични пътеки за периода април – юни и месеците ноември и декември 2015г. над договорения лимит по договор № 240800/24.02.2015г. и иск за заплащане на мораторни лихва върху същата сума в размер на 39074,09 лв., дължима за периода 31.07.2015г. – 15.03.2018г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът Национална здравноосигурителна каса, чрез Районна здравноосигурителна каса, [населено място], оспорва жалбата. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове и да постанови решение за отхвърляне на претенциите, въззивният съд е приел, че на 24.02.2015г. между страните по спора е сключен договор, по силата на който ищецът по иска – настоящ ответник по касационната жалба се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, на здравноосигурени лица по пар.2, ал.1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015г., за акушерска помощ по чл.82 от Закона за здравето и на лицата по пар.7, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015г. болнична помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към чл.единствен от Наредба № 40/24.11.2004г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, със съдържание, описано в т.1 на приложение № 16 „Клинични пътеки“, представляващо неразделна част от договора. По делото е било безспорно, че през исковия период /април – юни и месеците ноември и декември 2015г./ изпълнителят е осъществявал медицинска дейност и оказвал медицинска помощ на здравноосигурени лица съгласно предмета на договора, като е надвишил установените в клаузата на чл.40 лимити.
Спорът между страните е дължи ли ответникът по иска и по касационната жалба заплащане на претендираната сума, с оглед на въведеното от същия възражение, че съгласно уговорката в чл.40 от договора, той заплаща единствено уговорената цена на предоставените медицински услуги до размера на установения лимит. Ищецът - касатор е противопоставил възражение за нищожност на клаузата на чл.40 от договора поради противоречието й с чл.52 от Конституцията на Република България и чл.35, ал.1, чл.45 и чл.47 от Закона за здравното осигуряване.
Решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че клаузата на чл.40, както и тези на чл.20, т.6 и чл.42 от договора не са нищожни. Според въззивния съд съгласно разпоредбите на чл.52 от КРБ, чл.2, ал.1; чл.35, ал.1 и чл.5 ЗЗО прогласеното право на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в рамките на задължителното здравно осигуряване не е неограничено по предмет, а лимитирано в рамките на пакета от здравни дейности, гарантирани и закупувани от НЗОК за всички здравноосигурени лица на територията на страната, както и че правото на получаване на медицинска помощ от здравноосигурените лица е в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантирани от НЗОК. Доколкото средствата в бюджета на НЗОК не са неограничени, това налагало икономическа необходимост от тяхното справедливо разпределение на териториален принцип, което изисквало и установяване на бюджетен лимит за лицата, сключили индивидуални договори с НЗОК за предоставяне на медицински услуги. Уговорката в чл.40 от договора за остойностяване на извършените дейности е направена въз основа на „Правила за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл.4, ал.1 за използване на средствата по резерва по чл.1, ал.2 ЗБНЗОК за 2015г., определени от Надзорния съвет на НЗОК, както и посочената разпоредба възпроизвежда чл.21, ал.1 на ПМС № 57/16.03.2015г. Предвид на посочените уговорки въззивният съд е обосновал извод, че изпълнителят се е съгласил с реда и метода на остойностяване на услугите и с установения месечен лимит на стойностите на предоставените услуги. Според решаващия състав липсата на лимит създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на изпълнителя за сметка на бюджета на здравното осигуряване чрез задължение на НЗОК да заплаща неограничен обем от дейности, което противоречало на естеството и принципите на задължителното здравно осигуряване. Въззивният съд е аргументирал изразеното становище, че установяването на лимити не противоречи на чл.52 от КРБ и на принципите и икономическата логика на системата за задължително здравно осигуряване, която гарантирала равен достъп до здравеопазване на всички здравноосигурени лица на територията на страната. Според съда обстоятелството, че в рамките на даден календарен месец е възможно да възникне необходимост от оказване на болнична помощ на здравноосигурени лица, чиято стойност ще надвиши установен лимит по чл.40 от договора не обуславял извод за нарушаване на правото на тези лица на болнична медицинска помощ, тъй като разпоредбата на чл.5 ЗЗО установявала принципа на свободен избор на изпълнители на медицинска помощ, поради което лицата биха могли да бъдат хоспитализирани в друго лечебно заведение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира шест правни въпроса за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение. Материалноправните въпроси са обосновани с липсата на практика на ВКС и създаване на такава с цел да бъдат избегнати неясни и противоречиви тълкувания и разрешения и формиране на практика за точно прилагане на закона и за развитие на правото. В касационната жалба, с оглед на мотивите на въззивния съд, са изложени съображения, че сключеният договор между НЗОК и изпълнителя на медицински дейности не може да се квалифицира като „обикновена гражданско правна сделка“ и не е „съглашение между равнопоставени субекти“. Тези договори имали характер на административни договори, тъй като едната от страните, като носител на публичноправни разпоредителни и контролни правомощия има право както едностранно да определя изцяло или част от съдържанието на договора, така и да упражнява контрол и да налага санкции за неговото неизпълнение. По отношение приложимостта на ограниченията с лимитите за заплащане на извършените дейности касаторът поддържа възражението си за нищожност на клаузата на чл.40 от договора. Противоречието с Конституцията и ЗЗО е изведена от създадената с договора неравнопоставеност при третирането на лица, потърсили медицинска помощ преди или след изчерпване на лимитите. Оказването на медицинска помощ в определени лимити противоречало на задължението на НЗОК да заплати извършените от лечебните заведения медицински дейности, като обемът на предоставената помощ не можел да бъде ограничаван нито от подзаконов акт, нито от договора. Правото на здравноосигурените лица да ползват медицинска помощ било регламентирано като безусловно и неотменимо и произтичало от техния статут, което означавало, че болницата не може да откаже медицинска помощ на такова лице. Касаторът се позовава и на правото на избор по чл.4, ал.1 ЗЗО на здравноосигуреното лице да избере лечебно заведение, от което произтича задължение на изпълнителя на болнична помощ да го приеме, поради което е отдаден приоритет на здравноосигурените лица спрямо утвърдения финансов план.
Настоящият състав на ВКС намира, че поставените правни въпроси са от значение за решаващите изводи на въззивния съд и предвид изложените от касатора съображения, като с оглед на липсата на практика на ВКС, са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Всички въпроси са свързани с лимитираното с договора заплащане на извършените медицински дейности: относно правото да се поставят горни финансови граници; за разпределянето на планирания ресурс между отделните изпълнители; за характера на сключените договори, включително за вида на престацията на НЗОК /какво „купува“/, а също и за правата на здравноосигурените лица за достъп до медицински услуги и евентуалното им нарушаване с извършеното лимитиране, както и конкретно за действителността на клаузата на чл.40 от договора. Въпросите са свързани и характер на обобщаващ въпрос има този по т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а именно: „Лимитирането от страна на НЗОК нарушава ли правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги съгласно гарантираното им такова от чл.52 от Конституцията на Република България и чл.5, чл.35, чл.45 и чл.47 ЗЗО, чл.81 и чл.86 ЗЗдр., както и чл.2, ал.4 и чл.19, б.“б“ от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ?“. Съставът на ВКС намира, че въпросът следва да се уточни предвид предмета на спора за заплащането на извършени медицински дейности над установените в договора лимити, а именно : „ Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?“.
Наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изключва основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото въведените от касатора доводи за необходимост от създаване на практика на ВКС по поставените въпроси сочи на невъзможност очевидната неправилност да се констатира във фазата на селекция на касационната жалба по чл.288 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за ДТССГПК касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3898,42 лв. за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1453/17.06.2019г., постановено по т.д.№2171/2019г. от Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора МБАЛ „Д-р Христо Стамболски“ ЕООД, [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за платена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 3898,42 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След изтичане на срока и изпълнение на указанието относно представяне на документ за платена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на I т.о. на ВКС за насрочване на делото в открито съдебно заседание, а при неизпълнение на указанията – да се докладва за прекратяването му.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.