Върховен касационен съд

№ 236

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в публичното съдебно заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав :

ПРЕДЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д.№3082/2015г . и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. С. срещу решение № 1274 от 12.06.2015г., постановено по в.гр.д. №1382/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, допълнено с решение №1734 от 31.07.2015г., постановено по същото дело.
С определение №623/20.07.2016г. по т.д.№3082/2015г. постановено по реда чл.288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на решение, постановено на 28.11.2014г. по гр.д. №14648/2013г. по описа на СГС, ГО, 21 състав, е отхвърлен предявения от С. С. С. против [фирма] установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4 от „Общи условия /ОУ/, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица в сила от 27.05.2008г.”, неразделна част от договор за банков ипотечен кредит №71721043 от 05.06.2008г., и в частта му, с която е потвърдено решението, с който искът на С. С. С. против [фирма] по чл.55 ЗЗД е отхвърлен за разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро. В останалата му част, която е била обжалвана с касационна жалба от „У. [фирма], въззивното решение не е допуснато до касация и е влязло в сила.
Касационно обжалване на решението в обжалваните му от С. С. части е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК с оглед следния значим за спора материалноправен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата, а именно: „Нищожна ли е клаузата по чл.146 ал.1 З. във вр. с чл.143 З. /респ. дали се прилага изключението по чл.144 ал.3 т.1 З./ в случая, когато клаузата предвижда, че цената на финансовата услуга, при промяна пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява? ”
В касационната жалба на С. С. се поддържа, че въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен установителния иск за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4 от ОУ към процесния договор както и в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.55 ал.1 ЗЗД за разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро, е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че атакуваната клауза, предвиждаща промяна на годишния лихвен процент /Г./ единствено в посока на неговото увеличаване, води до неравнопоставеност в полза на ответната банка, което обуславя нищожността на клаузата като неравноправна с оглед разпоредбата на чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 З..
В проведеното открито заседание на 7.12.2016г. и в представената допълнително писмена защита пълномощникът на жалбоподателя поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Акцентира върху недобросъвестността на предвидената в т.9.4 от ОУ възможност референтния лихвен процент да се прилага единствено в полза на банката. Претендира отмяна на въззивното решение в частта му, допусната до касационно обжалване, и постановяване на решение, по реда на чл.293 ал.1 ГПК, с което: 1/.да бъде прогласена нищожността на клаузата по т.9.4 от ОУ към договора от 5.06.2008г.; 2/. да бъде уважен иска по чл.55 ал.1 ГПК за сумата 1 174.68 евро, представляваща разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро и 3/.да бъдат присъдени разноски в полза на касатора за трите съдебни инстанции.
Пълномощниците на ответната банка [фирма], както в отговора на касационната жалба, така и в откритото заседание на 7.12.2016г. оспорват изцяло касационната жалба на С. С.. В представената писмена защита се излагат аргументи в подкрепа на тезата, аргументирана във въззивното решение, че клаузата по т.9.4 от ОУ е валидна с оглед изключението по чл.144 ал.3 т.1 З., предвидено за сделки, чиято цена е свързана с измененията на лихвения индекс. Застъпва се становището, че уговорената възможност за промяна на Г. при нарастване над 0.5% по своята правна същност представлява уговорка между страните за заплащане на минимална възнаградителна лихва. Сочи се, че обстоятелството, че не е предвидена възможност за намаляване на възнаградителната лихва при спад на същия компонент само по себе си не е основание да се счита клаузата за нищожна. Иска се да бъде оставено в сила въззивното решение в допуснатата му до касация част, както и да бъдат присъдени разноски в полза на банката, направени в касационната инстанция.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да отмени частично решението, постановено на 28.11.2014г. по гр.д. №14648/2013г. по описа на СГС, ГО, 21 състав, допълнено с решение от 06.02.2015г . и за да отхвърли предявения от С. С. против [фирма] установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4 от ОУ към договора за банков ипотечен кредит от 05.06.2008г., както и за да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.55 ал.1 ЗЗД на С. С. против [фирма] за разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро, въззивният състав е приел за установено от фактическа страна, че на 05.06.2008г. между страните по делото е сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 71721043/05.06.2008г., по силата на който, ищецът е усвоил предоставения му ипотечен кредит в размер на 100 000 евро. Съгласно чл. 4 от договора, кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката лихва, определена на база променлив годишен лихвен процент /Г./, който се формира от сбора на два компонента -базисен лихвен процент /Б. по раздел III от ОУ от 27.05.2008г./, представляващ променлива величина и фиксирана в договора надбавка в размер на 2,235%. С оглед клаузата на т.11.2. на договора, ищецът изрично е дал съгласието си за едностранна промяна от страна на банката на размера на годишния лихвен процент по т.4.1. при условията на чл. 9.4 от ОУ, неразделна част от договора. Съдът е посочил, че видно от клаузата на т.9.4 от ОУ, която касаторът-ищец е приел и подписал при сключване на договора, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс(едномесечен E.) с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент по кредитите в същия размер като промяната влиза в сила автоматично без да е необходимо подписване на допълнително споразумение между страните.
В обжалваното решение е кредитирано заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза, според което платената в повече лихва, ако се приеме, че кредитополучателят дължи такава при базов лихвен индекс, който съвпада с едномесечен E. с праг на нарастване 0.5 + фиксирана надбавка от 2,235%, без едностранно определената от банката премия, въведена с решение на УС от 14.10.2008г. възлиза на 15 241.32 евро. Посочената сума е присъдена с въззивното решение /което е влязло в сила в частта му, с която е прието, че премията, въведена с решението на УС от 14.10.2008г. е нищожна и че искът за връщане на заплатената премия е основателен/. Според заключението на вещото лице без стъпката за промяна от 0.5% във всяка посока, платената в повече лихва от страна на кредитополучателя е общо в размер на 16 471.25 евро. Разликата между присъдената сума от 15 241.32 евро и общата сума от 16 471.25 евро, представлява допълнително начислените лихви въз основа на самостоятелното приложението на клаузата по т.9.4 от ОУ.
За разлика от първоинстанционния съд въззивният състав е стигнал до извода, че клаузата по т.9.4. от ОУ не е нищожна, приемайки че в нея се съдържат достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения процент по договора. Тези условия са външни и независещи от търговската банка и са предизвикани от въздействието на свободния пазар, E. и регулатора на банковата дейност. Съдът е обосновал тезата, че спрямо клаузата на т.9.4 ОУ следва да се приложи изключението на чл.144, ал.3, т.1 от З., поради което тази клауза не е нищожна, независимо от факта, че предвижда единствено увеличение на Г., но не и неговото намаление. Според съда по-важното е, че изменението е ясно и точно отразено в ОУ предварително, че същото е поставено в зависимост от обективен факт, а не от едностранната воля на една от страните т.е. на волята на банката. С оглед валидността на клаузата по т.9.4 ОУ, въззивният съд е приел за неоснователна претенцията на С. С. по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата представляваща разликата между присъдените 15 241.32 евро до претендираните 16 416 евро.
По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.
След постановяване на определението в настоящото производство по чл.288 ГПК, са постановени решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК, съдържащи постановки и отговори, които имат отношение към поставения от касатора въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. В решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №205/7.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС, І т.о. и решение №165/3.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о. се застъпва становището, че за да е налице изключението по чл.144 ал.3 т.1 от Закона за защита на потребителите /З./ не е достатъчно само едностранната промяна на цената на договора да е свързана с измененията на размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на финансова услуга. Според отговора, даден в решение №205/7.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС, І т.о, изключението по чл.144 ал.3 т.1 З. е неприложимо, когато липсват ясни правила за условията и методиката, при които може да се променя едностранно от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент. В решение №165/3.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о. са изложени аргументи в подкрепа на тезата, че дори да се налице условията, посочени в чл.144 ал.3 т.1 З., валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна на от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца като изискване за поведение по см. на чл.143 ал.1 З..
Настоящият състав изцяло споделя изложените по-горе становища в цитираните решения на ВКС в подкрепа на тезата, че валидността на клаузата, с която се предвижда възможност на банката едностранно да променя цената на договора с оглед измененията в лихвения процент, зависи не само от наличието на условията по чл.144 ал.3 т.1 З., но и от необходимостта клаузата да е ясна, да съдържа методика за промяната във връзка с изменението на лихвения процент, както и да отговаря на изискванията за добросъвестност. Разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 ГПК цели да гарантира заплащането на справедлива цена за финансовата услуга в случаите, когато нейният размер се влияе от независими от страните фактори., но не изключва изискването за добросъвестност на клаузите в договора относно равнопоставеността на страните. Ето защо отговорът на въпроса дали е нищожна клаузата по чл.146 ал.1 З. във вр. с чл.143 З., когато същата предвижда предвижда, че цената на финансовата услуга при промяна пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява, е обусловен от преценката дали такава клауза отговаря на изискването за добросъвестност по см. на чл.143 ал.1 З..
Според чл.143 ал.1 З. не отговаря на изискването за добросъвестност клауза която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Клауза, при която е предвидено единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да нарастне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата по банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата. В тази връзка не могат да бъдат споделени направените от ответната банка възражения, че с уговорката по т.9.4 от ОУ единствено се цели да бъде гарантирано заплащането на минимално фиксирано с договора възнаграждение, както и че клаузата само разпределя риска между страните по договора от промяна на лихвения процент. Неравноправността на аналогична клауза е констатирана и в мотивите към №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о., отнасящи се до основателността на иска по чл.146 ал.1 З., където е отразено че „обстоятелството, че за банката-кредитор не е налице договорно задължение за намаляване на базисния лихвен процент при намаляване на индексите по съответния член от договора, сочи въобще на несъответствие на визираната договорна клауза с общото изискване за добросъвестност, предвид двустранния възмезден характер на договора за банков кредит”.
В контекста на изложеното по-горе следва да се приеме, че е нарушено изискването за недобросъвестност и в случаите, когато, макар в ОУ да е предвидена възможност за банката да промени размера на анюитетната вноска в интерес на кредитополучателя, тази възможност е предоставена единствено на волята на банката. Ето защо настоящият касационен състав споделя изводите, обективирани в посочените в определението по чл.288 ГПК влезли в сила решения по гр.д.№15502/2011г. на СРС, І г.о., 36 с-в, /потвърдено с решение на СГС по гр.д.№6209/2012г., недопуснато до касационно обжалване с определение по т.д.№802/2012г. на ВКС, ІІ т.о./ и по гр.д.№5421/2012г. на Бургаски РС /потвърдено с решение на БОС по гр.д.№1734/2013г./ като дава отговор на поставения от касатора въпрос, а именно: - на основание чл.146 ал.1 З. във вр. с чл.143 ал.1 ЗЗД уговорената неиндивидуално клауза в общите условия към договор за банков ипотечен кредит на физическо лице е нищожна в случая, когато клаузата предвижда, че посочената в договора цена на финансовата услуга, при промяна в пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява .
По правилността на решението в обжалваната му част с оглед релевираните касационни основания по чл.281т.3 ГПК
С оглед дадения по-горе отговор на поставения от касатора въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав приема, че клаузата по чл.9.4 от ОУ, неразделна част от договора за банков ипотечен кредит на физическо лице №71721043/5.06.2008г., предвиждаща, че „при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с публикуването на новата стойност на съответния лихвен индекс”, както и че ”банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитополучателя, включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент”, е нищожна на основание чл.146 ал.1 З. във вр. с чл.143 ал.1 ЗЗД. Клаузата е нищожна в нейната цялост, независимо от обстоятелството, че в нея ясно са определени критериите и начина на промяна на годишния лихвен процент при нарастване на базовия лихвен индекс. Не може да бъде споделен извода на въззивния състав, че уговорката в т.9.4 от ОУ е действителна в частта й, с която е предвидена промяна на цената при нарастване на базовия лихвен процент, което от своя страна не прави недействителна клаузата на т.9.4 от ОУ в нейната цялост. Както бе посочено по-горе /с оглед дадения отговор на въпроса по чл.280 ал.1 ГПК/ липсата в клаузата на предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен процент при намаляване на базовия лихвен индекс обуславя неравноправността на цялата клауза на основание чл.143 ал.1 З. и респ. нейната цялостна недействителност по чл.146 ал.1 З.. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. С. С. против [фирма] установителен иск за прогласяване за нищожна като неравноправна в нейната цялост клаузата на т.9.4 от „Общи условия, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица в сила от 27.05.2008г.”, неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит №71721043 от 05.06.2008г., като бъде постановено решение по реда на чл.293 ал.1 ГПК, с което да бъде уважен предявения установителен иск.
Съобразно заключението на вещото лице по извършената пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, платената в повече лихва от кредитополучателя е общо в размер на 16 471.25 евро, в която сума са включени както едностранно определената от банката премия в размер на 15 241.32 евро , така и заплатената допълнително лихва при отчитане на стъпката за промяна на Г. от 0.5%, определена в чл.9.4 от ОУ. Въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която е прогласена нищожността на клаузата, свързана с промяната на анюитетната вноска в резултат на допълнително определената от банката премия, както и в частта, с която е присъдено връщането на сумата 15 241.32 евро на основание чл.55 ал.1 ЗЗД. При това положение и с оглед прогласяването за нищожна на клаузата по т.9.4 от ОУ, искът на С. С. се явява основателен и доказан за разликата от присъдената сума от 15 241.32 евро до претендираната от ищеца сума общо в размер на 16 416 евро или за сумата от 1 174.68 евро. След отмяна на въззивното решение, с което е отхвърлен иска за посочената разлика, по реда на чл.293 ал.1 ГПК следва да бъде осъдена ответната банка да заплати на С. С. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД допълнително сумата 1 174.68 евро – заплатена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 30.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
Следва да бъде отменено въззивното решение от 12.06.2015г., допълнено с решението от 31.07.2015т. в частта за разноските, с която ответната банка е осъдена да заплати на ищеца общо сумата 7 704.94 лв. – разноски съразмерно уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата 325 лв. – разноски съразмерно отхвърлената част от исковете. С оглед резултата от касационното обжалване на основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на ищеца С. С. направените от него разноски за трите инстанции общо в размер на 11 171.12 лв. /4 638.60 лв. за първата инстанция + 3 816.52 лв. за въззивна инстанция + 2 716 лв. за касационната инстанция /.
Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ,

ОТМЕНЯ решение № 1274 от 12.06.2015г., постановено по в.гр.д. №1382/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, допълнено с решение №1734 от 31.07.2015г., постановено по същото дело, в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. С. С. против [фирма] установителен иск за прогласяване за нищожна клаузата на т.9.4 от „Общи условия, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица в сила от 27.05.2008г.”, неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит №71721043 от 05.06.2008г., както в частта му , с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът на С. С. С. против „У. [фирма] по чл.55 ЗЗД е отхвърлен за разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро. и в частта му за разноските като вместо това постановява:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 ал.1 ЗЗД за нищожна в нейната цялост клаузата на т.9.4 от „Общи условия, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица в сила от 27.05.2008г.”, неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит №71721043 от 05.06.2008г., сключен между С. С. С. и [фирма].
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], пл.”Света Неделя” №7 да заплати на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на С. С. С. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк] [улица], ет.5 ап.25 сумата 1 174.68 евро /хиляда сто седемдесет и четири евро 68 цента/, представляваща заплатена без основание сума за периода от 3.11.2008г. до 10.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от 30.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата, както и да му заплати сумата 11 171.12 лв. /единадесет хиляди сто седемдесет и един лева 12 ст./ - разноски за трите съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ :