Върховен касационен съд

1

7

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на девети ноември две хиляди и двадесет и първа година в състав:


Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ЛЮБКА АНДОНОВА
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА



при секретаря К.Първанова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1701 описа на ВКС за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Обжалвано е решение от 11.01.2021г. по гр.д.№2648/2020г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса: кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на разследване.
Жалбоподателят – М. М. Ч., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е неправилно. Моли да бъде отменено и да бъде уважен предявения от него иск.
Ответникът - Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е законосъобразно и моли да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от М. М. Ч. иск срещу Прокуратурата на РБългария за сумата 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане на делото в разумен срок. Като е потвърдил решението в останалата му част, е отхвърлил иска и до пълния му размер от 100 000лева.
Констатирано е , че е образувано наказателното производство по сл.д. №1/1991г. по описа на Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в сл.№780-ІІ от 1998г. и в досъдебно производство VІІ-048/99г. на СВСП за разледване на извършени през време на възродителния процес престъпления от петима души - по чл.162 НК - Т. Ж., Д. С., П. М., П. К. и Г. А., като е продължило само спрямо обвиняемия Г. А., с инкриминиран период от 08.05.1984г. до 13.02.1985г., за престъпление по чл.387, ал.2 НК, за това че са злоупотребата с власт и служебно положение са предизвикали настъпване на тежки вредни последици.
Установено е, че наказателното производство множество пъти е било преобразувано и прекратявано, а с постановление от 08.10.2018г. е спряно от прокурор на ВОП.
Констатирано е, че с молба по чл.368, ал.1 НПК от 06.11.2017г. до ВОП София ищецът е заявил желание да участвува като пострадал в досъдебната фаза, във връзка с досъдебното производство през 2018г. в ГС София са образувани 22 дела по чл.244 НПК срещу постановлението за спиране, включително и по жалба на ищеца, като по повод на обжалванията съдът се е произнесъл , че дава едномесечен срок на следствените органи да извършат преценка за необходимостта от прекратяване на делото поради изтекла даност, каквото действие не е последвало.
Съдът е установил, че в случая продължителността на наказателното производство е около 28г. от 31.01.1991г. до февруари 2019г., когато е предявен настоящия иск, поради което е счел, че същото не продължава в разумен срок.
Съдът е приел, че не може да намери приложение чл.6 ЕКЗПЧОС, тъй като срещу ищеца не се води наказателно дело, а правото да участвува в наказателното дело като частен обвинител или граждански ищец е в предметния обхват, но това може да стане в съдебната фаза на производството. Прието е , че в случая възможността да потърси обезщетение за неимуществмени вреди срещу виновните според ищеца лица за насилствена смяна на името му не е обвързана от наличието на влязла в сила присъда срещу тях. Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства ищецът да е проявил активност по наказателното дело след 2017г. и доколкото ищецът търпи вреди от репресиите срещу него през 1985г.-1989г., то същите не са във връзка с неприключилото в разумен срок наказателно дело. Прието е, че ищцът живее повече от 30 години в Турция, реализирал се е професионално, а и няма пречка да се върне да живее в България, поради което негативните преживявания от възродителния процес не са във връзка с неприключилия наказателен процес.
Предвид така установените обстоятелства съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ е неоснователен.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса : кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на разследване, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същият няма формирана практика.
Настоящият състав намира, че отговора на поставения за разлеждане въпрос следва да е в следния смисъл:
Разпоредбата на чл.6 , пар.1 следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител ( чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право” - виж пар.65 от делото П. срещу Франция, пар.66 от делото М. де А. срещу Португалия и пар. 29 от делото Х. с/у Швеция - Европейски съд по правата на човека).
Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващия фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Холандия, пар. 49). Разпоредбата на чл.6, пар.1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава (Ф. с/у Обединеното кралство, пар 65).
С оглед на така дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос настоящият състав намира, че разгледана по същество касационната жалба е основателна.
Конкретното наказателното производство обуславя съдебната защита на гражданско право с титуляр жертва на престъпление по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС, поради което обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, а настоящата инстанция следва да постанови решение по същество.
Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното) , така и от бавното производство довело до ненаказване на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения” , има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи ( пар.82 по делото С. срещу Русия и решението по делото К. с/у Франция пар 60).
Ищецът е разпитан и са му разяснени правата на пострадал през 2002г., а мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу които е водено разследването към релевантния период, предпоставят значителни трудности в доказването на деликта само в рамките на самостоятелен граждански процес.
В редица свои решения ЕСПЧ приема, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото ––(в т. см. С. срещу Италия пар. 203-204; С. срещу Русия, пар.100 и др. решения на ЕСПЧ, а също и решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г. и решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. №1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС).
С оглед на това, и доколкото не са ангажирани доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани. Израз на заинтересоваността му от разследване на престъпленията, в резултат на които е претърпял вреди, е подадената съвместно с други пострадали жалба до Прокуратурата през 1996г., а в качеството си на частен обвинител е проявил и лична активност, вън от жалбата от 1996г., през 2017г. - 2018г. като е обжалвал постановлението на прокуратурата за спиране на производството по делото, но след това не се е ангажирал с други процесуални действия.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните, тъй като липсват доказателстав той да се е интересувал от движението на делото след 2018г.
В конкретния случай всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойноството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016г. по гр.д.№2403/2016г., четвърто г.о. на ВКС). ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че член 6 от конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица ( П. с/у Франция, пар.70). За преките вреди от престъплението ищецът, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес - за което са представени доказателства по делото, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда.
По изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният иск от М. М. против Прокуратурата , с правна квалификация чл.2б ЗОДОВ, е частично основателен и че справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 12 000 лева, до който размер следва бъде уважен, като за горницата над тази сума до претендираните 100 000 лева правилно е отхвърлен с обжалваното решение, което в тази му част следвада се остави в сила.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателят следва да се заплатят и направените по делото разноски за платени държавни такси в размер на 50 лева.
Предвид изложението съображения, съдът


о т м е н я решение от 11.01.2021г. по гр.д.№2648/2020г. на АС София, в частта му, с която е отхвърлен предявения от М. М. Ч. срещу Прокуратура на РБ иск за сумата над 12 000 лева до сумата 30 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на делото в разумен срок , КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ за заплати на М. М. Ч. срещу сумата 12 000 (дванадесет хиляди ) лева обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на следствено дело №1/1991г. по описа на Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в досъдебно производство №ІІ-048/1999г. на Военноокръжна прокуратура-София в разумен срок, както и 50 лева разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му отхвърлителна част.
ЧЛЕНОВЕ: