Върховен касационен съд

7

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2401 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото М. Г. К. и В. Б. К. срещу определение № 263323/18.02.2021 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1119/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 20268612/04.12.2020 г. по гр. дело № 7633/2020 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е спряно производството по същото първоинстанционно гражданско дело до постановяване на влязъл в сила съдебен акт, приключващ производството по гр. дело № 561/2020 г. на СРС.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Основното оплакване на жалбоподателите е, че въззивният съд неправилно е приел, че висящият спор по чл. 127, ал. 2 от СК между майката и бащата на детето относно упражняването на родителските права е преюдициален по отношение на производството по чл. 128, ал. 1, изр. 1 от СК по настоящото дело за определяне на режим (мерки) на лични отношения на детето с жалбоподателите-ищци – негови дядо и баба.
В изложението към частната касационна жалба от страна на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди въведените от страните доводи и възражения; 2) следва ли да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съдебното производство по чл. 128, ал. 1 от СК докато има неприключил с влязло в сила решение съдебен спор по чл. 127, ал. 2 от СК; и 3) може ли съдът да дава приоритет по произнасяне относно разрешаването на спора за упражняване на родителските права по чл. 127, ал. 2 от СК, за сметка на произнасяне относно упражняването на материално субективно право на лични отношения на бабата и дядото с детето по чл. 128, ал. 1 от СК, спирайки последното производство, предвид това, че правото на бабата и дядото, както и на детето на лични отношения е самостоятелно такова и съществуването му не е обусловено от наличието или липсата на друго право; ако отговорът е „да“, кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си. По отношение на първите два въпроса жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 21/26.02.2021 г. по гр. дело № 2029/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 194/11.01.2021 г. по гр. дело № 4488/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/30.07.2019 г. по търг. дело № 183/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 72/25.06.2018 г. по гр. дело № 1934/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; а втория въпрос – с определение № 478/28.07.2011 г. по частно гр. дело № 271/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на третия въпрос се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответницата по делото М. Г. М. в отговора си на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; в тази връзка също се позовава на практиката на ВКС – ТР № 1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС и цитираните в него разяснения, дадени с ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8/07.05.2014 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 291/28.01.2020 г. по гр. дело № 865/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 18/25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Другият ответник Б. В. К. не е подал отговор на частната касационна жалба.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че първоинстанционното производство по делото е образувано по искане по чл. 128 от СК на жалбоподателите да им бъде определен режим на лични отношения с детето Д. Б. К. – син на ответниците М. М. и Б. К., последният – син на жалбоподателите-ищци. Установил е също, че с отговора на исковата молба ответницата М. е представила като доказателство по делото определение № 70249/23.03.2020 г. по гр. дело № 561/2020 г. на СРС, с което по реда на чл. 127, ал. 3 от СК са определени привременни мерки, като съдът е предоставил упражняването на родителските права по отношение на детето на майката М. М., при която е постановил да живее детето, а на бащата Б. К. е определил конкретен режим на лични отношения с детето и го е осъдил да му заплаща месечна издръжка. При така установените обстоятелства, въззивният съд на първо място е цитирал соченото от жалбоподателите определение № 478/28.07.2011 г. по частно гр. дело № 271/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че по претенциите за постановяване на мерки по чл. 127, ал. 2 и чл. 128, ал. 1 от СК, предвиденото в чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съотношение на преюдициалност е невъзможно. Въпреки това СГС е приел, че първоинстанционният съд правилно е спрял производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, като в тази връзка са изложени следните съображения: Прието е, че решението по гр. дело № 561/2020 г. на СРС ще има значение за правилното решаване на спора по настоящото дело, тъй като двете дела имат връзка помежду си, доколкото следва да бъде определен режим на лични отношения на детето с родителя, който няма да упражнява родителските права, както и с дядото и бабата по бащина линия. Съдът е изтъкнал и че съобразявайки най-добрия интерес на детето, и за да не бъдат допускани недоразумения при наличието на съдебни решения, които е възможно да си противоречат, то едното от двете производства следва да бъде спряно, тъй като в противен случай би могло да се стигне до постановяване на съдебни решения, по които да бъдат определени два идентични режима на лични отношения на детето – с родителя и с възходящите на родителя (на същия или на другия родител), които решения да влизат в колизия (частично или изцяло съвпадение по време, в което детето ще има лични отношения със страните) и да се окажат невъзможни за реално изпълнение, като последното излишно би генерирало нов съдебен спор, което не е целта на закона, а и в никакъв случай не е в интерес на детето. Според въззивния съд, приоритет за интереса на детето има разрешаването на спора за упражняването на родителските права по чл. 127, ал. 2 от СК, до приключването на който следва да бъде спряно производството по чл. 128, ал. 1 от СК по настоящото дело. В тази връзка СГС е изложил и съображения, че макар и в тези две съдебни производства да не се признават или отричат материални субективни права на страните, а единствено да се определя ред за упражняването им, то изхождайки от приоритетния интерес на детето, следва по аналогия да се приложи чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, доколкото тази разпоредба изисква решението по делото да има значение за правилното решаване на спора, а правилното решаване на спора при произнасяне с акт за спорна администрация изисква от съда да постанови такъв акт, който реално ще може да бъде изпълнен – определеният ред за упражняване правата на жалбоподателите да може да бъде осъществен без да възникне колизия с приоритетния интерес на детето да общува с неговия родител.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, първият формулиран от страна на жалбоподателите процесуалноправен въпрос не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателите решения, отговорът на този въпрос без съмнение е положителен. Въззивният съд по никакъв начин не се отклонил от тази константна практика на ВКС – обсъдил е единственото релевантно по делото доказателство за изхода на частното производство – определение № 70249/23.03.2020 г. по гр. дело № 561/2020 г. на СРС (удостоверяващо, че между ответниците по настоящото дело е налице висящо производство по чл. 127, ал. 2 от СК, както и че в рамките на същото по реда на чл. 127, ал. 3 от СК са определени привременни мерки), като с подробно изложените от него съображения в мотивите си градският съд е дал изчерпателен отговор на всички доводи и възражения, които са въведени от страните и са относими за разрешаването на процесуалноправния спор относно спирането на първоинстанционното производство по делото.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия процесуалноправен въпрос, тъй като макар и при по-многословна формулировка, по смисъл и съдържание той изцяло се припокрива с втория въпрос.
По втория процесуалноправен въпрос (следва ли да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съдебното производство по чл. 128, ал. 1 от СК докато има неприключил с влязло в сила решение съдебен спор по чл. 127, ал. 2 от СК) касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този въпрос е разрешен от СГС в противоречие с определение № 478/28.07.2011 г. по частно гр. дело № 271/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съдът спира производството по делото, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора – спира се исковото производство, когато съществуването на материалното субективно право, предмет на делото, е обусловено от съществуването или не на друго материално субективно право. В чл. 127, ал. 2 и чл. 128, ал. 1 от СК са уредени производства, в които съдът се произнася относно упражняване на родителските права и личните контакти с детето, когато родителите не могат да постигнат съгласие за това, както и мерките за лични отношения между малолетното дете и неговите баба и дядо. Мерките относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения се определят от съда с акт за спорна администрация. Като постановява тези мерки съдът не правораздава – не признава и не отрича материални субективни права, а определя ред за упражняването им. Ето защо, по претенциите за постановяване на мерки, предвиденото в чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съотношение на преюдициалност е невъзможно. По всяка претенция съдът следва де се произнесе според съществуващото фактическо положение, като съобрази постановените вече мерки.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на въпроса, като намира, че в тази връзка следва да бъде изложено и следното:
Този отговор на въпроса не е в противоречие (напротив – в съответствие е) с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите на ТР № 1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8/07.05.2014 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава ответницата М., и съгласно които, основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство; обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения; тази зависимост се обяснява със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Както вече беше посочено, в производствата по спорна съдебна администрация по чл. 127, ал. 2 (респ. по чл. 59, ал. 2) и по чл. 128, ал. 1 от СК не се разрешава спор относно признаване съществуването, респ. – отричането със сила на пресъдено нещо на материалните субективни права на детето и на страните по тези производства (родителите му и неговите баба и дядо), а по целесъобразност се разрешава спорът относно тяхното упражняване, като с решението си съдът постановява мерки (режим) за тяхното упражняване, служебно съобразявайки всички конкретни обстоятелства, които са от значение за интереса на детето. Именно поради това, че съдебните решения, с които приключват тези производства на спорна съдебна администрация, не се ползват със силата на пресъдено нещо, постановените с тях мерки относно упражняването на субективните материални права могат да бъдат изменяни при всяко съществено изменение на обстоятелствата, които са от значение за интереса на детето, включително и служебно от съда – чл. 59, ал. 9 от СК. Това от своя страна категорично изключва възможността да има такава връзка на преюдициалност между тези две производства, която е необходима, за да е налице абсолютната отрицателна процесуална предпоставка по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК (именно съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС), изразяваща се във временната процесуална забрана да се развива обусловеното исково производство, до приключването на обуславящото такова, за да може съдът, разглеждащ обусловения спор, да зачете силата на пресъдено нещо на решението по обуславящия такъв.
Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК не би могла да бъде прилагана и по аналогия, за да се избегне колизия между решението по чл. 127, ал. 2 (респ. по чл. 59, ал. 2) от СК и решението по чл. 128, ал. 1 от СК (както е приел в случая въззивният съд), тъй като правото на лични контакти на детето с неговите баба и дядо е самостоятелно и подлежи на защита отделно от правото на родителя, който не упражнява родителските права, и тъй като режимът за лични контакти между малолетното дете и неговите баба и дядо следва да бъде определян от съда след съвкупната преценка на всички обстоятелства от значение за конкретния интерес на детето, независимо на кого са били предоставени родителските права или при кого живее детето (в този смисъл е и соченото от ответницата решение № 18/25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Без съмнение, интересът на детето налага да не се стига до противоречие между мерките (включително привременни такива), постановявани в двете производства, поради което съдът, разглеждащ едното от тях следва да вземе предвид вече постановените мерки в другото производство (в този смисъл – също трайно установената практика на ВКС: цитиранато вече определение № 478/28.07.2011 г. по частно гр. дело № 271/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, сочените от ответницата решение № 291/28.01.2020 г. по гр. дело № 865/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 18/25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и решение № 275/18.01.2019 г. по гр. дело № 799/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 139/16.04.2014 г. по гр. дело № 6998/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а също и цитираните в тях други решения на ВКС). Поради това, избягването на противоречие между мерките (включително привременните такива), постановявани в двете производства, когато те са едновременно висящи пред един и същи съд, налага не спиране на едното от тях до приключване на другото, а съединяването им съгласно чл. 213 от ГПК за общото им разглеждане в едно производство и за постановяване на общо решение по тях. Когато двете дела са висящи пред различни съдилища (включително пред различни инстанции, разглеждащи спора по същество – първата и въззивната), също не е налице основание за спиране на едното от тях, а всеки от съдилищата – в изпълнение на процесуалното си правомощие служебно да защити интереса на детето, следва служебно да следи за развитието на другото производство, за да може към момента на приключване на съдебното дирене пред него и при постановяване на решението си, да вземе предвид мерките (включително привременните такива), вече постановени по другото дело – като едно от съществените обстоятелства, релевантни именно за закрилата на интересите на детето, включително – избягване на колизия между мерките в двете производства.
При така възприетото разрешение на втория процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателите, основателно е основното им оплакване в частната касационна жалба, че въззивният съд неправилно е приел, че висящият по другото дело спор по чл. 127, ал. 2 от СК между майката и бащата на детето (ответниците в настоящото производство) относно упражняването на родителските права е преюдициален по отношение на производството по чл. 128, ал. 1, изр. 1 от СК по настоящото дело за определяне на режим (мерки) на лични отношения на детето с жалбоподателите-ищци – негови дядо и баба; респ. – неправилен е и крайният извод на СГС, че СРС законосъобразно е спрял първоинстанционното производство по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 263323/18.02.2021 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1119/2021 г. на Софийския градски съд.
ОТМЕНЯ същото определение № 263323/18.02.2021 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1119/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 20268612/04.12.2020 г. по гр. дело № 7633/2020 г. на Софийския районен съд.
ВРЪЩА делото на Софийския районен съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: