Върховен касационен съд

8

В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

При участието на секретаря: Н. Такева
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1777/2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Л. Л. К. от [населено място] е подала касационна жалба против решение №36 от 21.03.2015 г. по гр.д. №25/2015 г. на Видински окръжен съд.
Касаторът К., чрез пълномощника си – адв. Т. Х. е поддържала оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложила разбирането си за неправилност на решението, поради постановеното от съда отхвърляне на исковете, въпреки установената недоказаност на приета и определена методика на банката за изчисляване на БЛП/ базов лихвен процент/, като такава не е била защитена и по делото, и не е била констатирана от съдебно-счетоводната експертиза. Направен е извод, че поради това и не може да бъде извършена реална преценка за това как се е стигнало до неколкократното увеличение на БЛП, поради което, е изведено, че банката произволно и едностранно е променяла този процент.Развито е и оплакване, че съдът не е изложил мотиви за неприложимост на чл.143 ЗЗП към конкретно разглеждания случай.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място],чрез пълномощника си е на становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С определение № 366 от 27.04.2016г. на ВКС, І т.о., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и 12 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за жилищен кредит, установяващи едностранна възможност за банката да измени договорения лихвен процент, както и изключено ли е приложението на чл.146, ал.2 ЗЗП при подписване от страна на кредитополучателя на предварително изготвен от банката договор.
С решението, предмет на обжалване, състав на Видински окръжен съд е отменил решение №491 от 17.11.2014г. по гр.д. 2629/13г. на Видински районен съд и по същество е отхвърлил предявените от Л. К. срещу [фирма]- [населено място], при условията на обективно съединяване установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит от 20.09.2006 г, като неравноправни, поради противоречието им с чл.143, т.10 и 12 и чл.146, ал.2 от ЗЗП и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане сумата 4307.10лв. получени от банката без основание. Решаващият състав е мотивирал извод за неоснователност на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП, поради това, че договора за жилищен кредит бил специфичен, предвид дългия период, за който е сключен, като атакуваните клаузи касаят промяна на базов лихвен процент. Съдът е приел, че тази едностранна, извършвана от банката промяна на базовия лихвен процент не била „ самоволна”, а била установена на база решение на Комитета за управление пасивите и активите на банката, като при вземане на тези решения били взети предвид всички фактори, които влияят на образуването на базовия лихвен процент, който в съответствие със ситуацията можел да бъде не само увеличаван но и намаляван.От така изложеното е направен извод, че промяната на стойностите на лихвения процент била въз основа на действително настъпили фактори, поради което исковете по чл.143 т.10 и 12 ЗЗП не били основателни. Като необосновани са преценени изводите на първостепенния съд за наличие на неравноправна клауза, поради това, че за да се приложи чл.143 ЗЗП следвало да се съобрази чл.145 ЗЗП. Като неприложима е преценена и разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като кредитополучателя бил запознат с клаузите и общите условия по договора и се е съгласил с тях.
С решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това обективиращи задължителна за съдилищата практика, а именно: решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о., състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. С решение №95 от 13.09.2016г. по т.д. №240/15г. на ВКС, ІІ т.о. е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още , че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори. От това е изведено , че съобразно правната природа на договора за банков кредит , безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Достигнато е до извод , че когато потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от ба нката – кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП , за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3 т.1 ЗЗП. Тази практика се споделя напълно от настоящият състав.
От общата дефиниция на пар. 13, т.1 ДР ЗЗП и от чл.9,ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга . Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори , чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП .
Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9,ал.1 ЗПК се изразява във възможността , кредитодателя да получава граждански плодове – възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява не само чрез договорите за потребителски кредит, но тя е част и от предметното съдържание на общите условия, при които се сключва този договор. Общите условия съставляват едностранно определени клаузи, установени от кредитодателя , действащи спрямо всички договори от конкретен вид за определен период от време – арг. чл.10 и чл.11, ал.2 ЗПК. Тези общи условия са неразделна част от сключения договор , при приемането им от страна на потребителя на банковата услуга . От разпоредбата на чл.10 се установява още, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви , такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент . Приложимостта на това изключение винаги се свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно – всяка индивидуално определена уговорка , която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя .
Чл.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени – такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да влияе . Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения характер на клаузите.
Добросъвестността , по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики , произтичащи от законите , обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението , че недобросъвестността следва да бъде разгледана , с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия , свързани с едностранно присвоени права , независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит , да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия / чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които , същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58,ал.2 ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент , дължим от потребителя да може да бъде осъществена едностранно , само ако е налице основателна причина а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие , чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва , задължението при разглежданата възможност за кредитодателя , в договора , респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита , в това число и възнаградителната лихва. Или както са приели и другите състави на ВКС в разгледаната вече практика , следва да бъде договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент , с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти / в този смисъл и изменения с ДВ бр. 35/14г. текст на чл.33а,ал.2 ЗПК/ , съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии , чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент.
С оглед така изложеното и при разгледаната задължителна за съдилищата практика, следва да се приеме, че въззивният съд е направил своите изводи по поставеният релевантен въпрос в отклонение от нея, което води до извод за неправилност на обжалвания съдебен акт и е основание за неговото касиране.
Съставът на Видински окръжен съд е обосновал решението си с мотиви, интерпретиращи неправилно релевантните и установени по спора факти, като е достигнал до извод за неоснователност на претенцията, съобразявайки неотносими към предявените искове обстоятелства – като например – решенията на комитета за управление пасивите и активите на банката, чиято дейност, съставът е обсъдил общо, като е приел, че този орган на банката е разглеждал различните компоненти и пазарни условия влияещи върху формиране на възнаградителната лихва и така е извел решаващият си извод, че едностранната промяна на БЛП от кредитодателя е установена въз основа на обективно и действително настъпили фактори, които обаче нито са уточнени, нито са разгледани, нито е извършен анализ спрямо изискванията на чл.143 т.10 ЗЗП. От друга страна, неразгледани от състава на Видински окръжен съд са останали релевантните по спора факти. От изложеното, установено със задължителна за съдилищата практика се налага извод, че договорът, сключен между страните на 20.09.2006г., не е с индивидуално договорено съдържание. Атакуваната от ищцата като неравноправна клауза на т.6 установява, че за предоставения кредит, кредитополучателят заплаща лихва за първите три години от датата на усвояване на кретидитния ресурс, формирана от БЛП и надбавка в размер на 1.50 процентни пункта. В същата т.6 е договорено още, че за останалия период на изплащане на сумите по кредита, кредитополучателят заплаща лихва формирана от базов лихвен процент и надбавка, като БЛП се определя периодично от кредитора.С т.13 / също предмет на иска/ е установено между страните по обсъждания договор, че кредиторът ще има право да извършва изменение и допълнение на общите условия и тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя. В ОУ, неразделна част от обсъждания договор по идентичен начин е залегнало / т.8.1. /, правото на кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент, като уведомява за това по „подходящ начин” кредитополучателя. С т.9.1 заемодателят е разписал и правото си да определи нов размер на месечната вноска в зависимост от промяната на БЛП. При това съдържание и с оглед отговора на поставения въпрос се налага извод, че атакуваните текстове на т.6 / в конкретната посочена от ищцата част/ и т.13 от договора, съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.10 и 12 ЗЗП,тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга.Този извод се налага от разгледаното съдържание на клаузите от договора, в които изобщо липсват указания на методиката, по която банката изчислява базовия лихвен процент, нито са установени предпоставките за промяната му. Следователно, в случая не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, липсват каквито и да било критерии, по които банката следва да увеличава възнаградителната лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни вноски. Поради липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на БЛП изключението на чл.144, ал.2 ЗЗП не може да бъде приложено. С оглед изложеното и в съответствие с разрешаването на поставения правен въпрос се налага извод за неправилност на постановения съдебен акт, който следва да бъде отменен и вместо него постановен друг, с който предявените искове по чл.143 ЗЗП следва да бъдат уважени. По обусловения от тях иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД-за възстановяване на недължимо платените въз основа на нищожните клаузи суми, ответникът по касация е направил валидно възражение за погасяване по давност на претенцията, което е поддържал в цялото съдебно производство – както пред първата, така и пред въззивната инстанция и с отговора на касационната жалба.
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането на основание чл. 111, б.”в” ЗЗД обосновано от страната с периодичният характер на плащанията за лихва през процесният претендиран от ищцата период – 29.11.2007г. – 29.11.2013г. Този извод се налага, поради това, че процесното вземане произтича от неоснователно обогатяване. Следователно и с оглед т.7 на ППВС № 1/79г. при разгледаният иск по чл.55, ал.1 пр.1-во спрямо вземането, негов предмет се прилага петгодишната погасителна давност. Или възражението за изтекла погасителна давност в случая е основателно за платените в по-голям от дължимият размер лихви до 05.12.2008г. При този извод, претенцията на ищцата следва да бъде уважена за периода от 05.12.2008г.- 29.11.2013г. С оглед приетото от първостепенният съд заключение и приложеното от експерта в табличен вид указание за плащанията, извършени от ищцата за посочения период, дължимата сума се равнява на разликата между платената и дължимата лихва и съответно по този начин нейният размер би бил определен като резултат от разликата между дължимата лихва – 14458.79лв. и реално заплатената такава – 18419.782лв. Или искът е основателен за сумата 3960.93лв. в какъвто размер следва да бъде уважен, а в останалата част до пълният предявен размер от 4307.10лв. решението на въззивният съд следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата в производството- сега касатор, следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски в размер на 3397.44лв. за всички съдебни инстанции.
По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение №36 от 21.03.2015 г. по гр.д. №25/2015 г. на Видински окръжен съд, в частта, с която, след отмяна на решение №491 от 17.11.2014г. по гр.д. №2629/13г. на Видински районен съд по същество са отхвърлени исковете за проглясаване на нищожни т.6 от сключения между [фирма] – [населено място] като кредитодател и Л. Д. К. от [населено място] като кредитополучател на 20.09.2006г. договор за жилищен кредит, в частта й, с която е установено че „ базовия лихвен процент се определя периодично от кредитора” и т.13 от същия договор в цялост и е осъдена [фирма], [населено място] да заплати на Л. Л. К. от [населено място] сумата 3960.93лв.- платена без основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.12.2013г. до окончателното изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ т.6 от сключения между [фирма] – [населено място] като кредитодател и Л. Д. К. от [населено място] като кредитополучател на 20.09.2006г. договор за жилищен кредит, в частта й, с която е установено че „ базовия лихвен процент се определя периодично от кредитора” и т.13 от същия договор в цялост.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Л. Л. К. от [населено място] сумата 3960.93лв.- платена без основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.12.2013г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в размер на 3397.44лв..
ОСТАВЯ В СИЛА решение №36 от 21.03.2015 г. по гр.д. №25/2015 г. на Видински окръжен съд в останалата обжалвана част.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: