Върховен касационен съд

Съдебен акт

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 118


гр. София, 18.02.2021 година


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2678/2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр. София срещу решение № 10172 от 29.06.2020 г. по гр. дело № 25/2020 г. на Великотърновски апелативен съд.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез упълномощения от ответницата по касация - А. Т. Н. адвокат В. В., се поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение, състав на ВТАС /Великотърновски апелативен съд/ е потвърдил решение № 454 от 26.11.2019 г. по гр. дело № 475/2019 г. на РОС /Русенски окръжен съд/, с което са уважени искове, предявени от А. Т. Н., Е. Н. Е. и Х. Н. Е. против настоящия касатор за заплащане на суми, както следва: 70000 лв. на А. Т. Н. и по 60000 лв. на Е. Н. Е. и Х. Н. Е., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. Е. Н., починал на 18.08.2017 г., вследствие на трудова злополука, ведно със законната лихва върху присъдената на всеки ищец сума, считано от 18.08.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. С решението си въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение и в частта, с която окръжният съд е присъдил в полза на ищците разноски в размер на сумата 2100.54 лв., а по сметка на Русенски окръжен съд държавна такса в размер на сумата 7600 лв., като е присъдила разноски за въззивната инстанция в полза на въззиваемите в размер на сумата 3600 лв. Въз основа на изложените в исковата молба твърдения, съгласно които починалият наследодател Н. Н. е бил държавен служител от системата на МВР със статут по ЗМВР /Закон за министерство на вътрешните работи/, който е претърпял злополука при изпълнение на служебните задължения като „водач на специален автомобил І степен“ в „Пожарогасене и спасителна дейност“ на РСПБЗН, гр. Бяла, и с оглед на заявения петитум – заплащане на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на наследодателя, извън предвидените в чл. 238, ал. 2 и ал. 4 ЗМВР, вр.чл. 234, ал. 1 ЗМВР обезщетения, които са били заплатени на наследниците, съставът е квалифицирал исковете по чл. 78, ал. 1 ЗДСл /Закон за държавния служител/, вр. чл. 125 с.з. Във въззивното решение са изложени приетите за установени факти и са развити правни изводи, както следва: на 18.08.2017 г. по заповед на началника на РСПБЗН, [населено място] на адрес в [населено място], ул. С. К.“ № 9 са били изпратени освен дежурните и други служители, между които и Н. Н. във връзка с гасене на пожар в стопанска постройка; Н. се изкачил на покрива на сградата и се намирал там при гасене на пожара, като при стъпване върху ламарината, с която бил обшит покрива загубил равновесие и паднал от около 7 метра височина; същият получил множество телесни увреждания в областта на гръдния кош, ребрата, гръбначния стълб, корема, вследствие на които, въпреки приложената реанимация, първоначално в МБАЛ „Юлия Вревска“, гр. Бяла, а впоследствие в УМБАЛ, гр. Русе починал на същата дата; съставът е приел, че отношенията между страните по спора се регулират от разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗДСл, тъй като разпоредбите на чл. 238, ал. 2 и чл. 234, ал. 1 ЗМВР регламентират изплащането на еднократни обезщетения, които са лимитирани до съответни размери, без да уреждат имуществената отговорност на администрацията за репариране на действително претърпените неимуществени вреди от причинено по време на служба увреждане, в случая смърт на служителя; обосновани са изводи, съгласно които в специалния закон – ЗМВР не е предвидено обезщетяване на вреди от трудова злополука и съществуващият правен режим за еднократно обезщетение по чл. 238 ЗМВР не изключва приложението на чл. 78, ал. 1 ЗДСл, като обратното би означавало, държавните служители в МВР, които имат статут по ЗМВР, респективно техните наследници, да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо други държавни служители, както и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношения относно правото на обезщетяване на вреди от трудова злополука; аргументирани са съображения за доказаност на предпоставките по чл. 78, ал. 1 ЗДСл; обосновани са мотиви за размера на обезщетенията, както и за преклудиране на възражение за съпричиняване на вредоносния резултат предвид липсата на въведено възражение по този въпрос с отговора на исковата молба; разгледани са доводите на въззивника за доброволно явяване на Н. на мястото на пожара и са развити съображения за недоказване на твърденията на страната.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат въпроси, които според страната са „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК“. Настоящият състав намира, че нито един от поставените въпроси не формира общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият по реда на изложението въпрос е формулиран, както следва: „Уредена ли е в ЗМВР възможност, държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да бъдат обезщетявани за вреди от трудова злополука, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт и предвидена ли е възможност да бъдат обезщетявани наследниците на починал поради трудова злополука държавен служител със статут по цитирания член на ЗМВР“. От текста е видно, че същият въпрос е общ – не е изведен от решаващ мотив на въззивния съд и същевременно третира хипотеза относно обезщетяване за вреди от злополука, без разграничаване на хипотезите на еднократно обезщетяване – чл. 238, ал. 2 и ал. 4 ЗМВР и обезщетяване за действително претърпени неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на наследодателя, извън предвидените в чл. 238, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 234, ал. 1 ЗМВР обезщетения, по последната от които /обезщетяване за действително претърпени неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на наследодателя, извън предвидените в чл. 238, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 234, ал. 1 ЗМВР обезщетения/ единствено са формирани правни разрешения от въззивния съд, с оглед предмета на делото. Същевременно въпросът за съществуването на регламент за имуществена отговорност на администрацията за обезщетяване на неимуществени вреди, причинили смърт на държавен служител, който не е обвързан с конкретно посочено от касатора разрешение на съда е по правилността на съдебния акт, защото предпоставя преценка за неговата обоснованост и законосъобразност, каквато не е възможно да се направи в производството по чл. 288 ГПК. Затова и съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, цитираният въпрос не е обуславящ и съответно няма значение за селектиране на касационната жалба. Поради констатация за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане твърдението за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От изложението е видно, че същото допълнително основание не е дори мотивирано, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Ето защо следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол.
Вторият въпрос е формулиран така: „Налице ли е непълнота на специалния ЗМВР относно обезщетяването на държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР за вреди от трудова злополука, респективно за обезщетяване на наследниците на такива служители починали поради трудова злополука, и следва ли поради тази причина да бъде приложена общата разпоредба на чл. 78 от Закона за държавния служител /Обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., /ЗДСл/ относно обезщетенията за вреди от трудова злополука и професионално заболяване на държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, респективно на техните наследници“. Цитираният въпрос, както предходния е по правилността на въззивното решение, по – конкретно, страната иска да се провери обосноваността и законосъобразността на извода на състава за приложението на чл. 78 ЗДСл. От изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е видно, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. И двата цитирани въпроса не са съобразени с разрешенията, обусловили изхода на спора. Съставът е приел, както се отрази по - горе, че лимитирането на имуществената отговорност до съответни размери обуславя непълнота на закона, който се нуждае от тълкуване. Именно тълкувайки правната уредба, съдът излага своите правни разрешения по приложението на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. Със същите, съставът аргументира разбирането, съгласно което разпоредбите на чл. 78 ЗДСл не съдържат ограничения в обема на отговорността на съответната администрация за вреди, причинени на държавни служители, включително на техните наследници от смърт на държавен служител, като обосновава и липсата на уредба на разглежданата отговорност. До този извод, съдът достига, след като мотивирано отхвърля виждането на ответника за нормативната лимитираност на имуществената отговорност с разпоредбите на чл. 238 ЗМВР, като съображенията са обосновани с поставянето на държавните служители по ЗМВР в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите държавни служители, чиито статут е уреден в общия закон – ЗДСл. Следва да се има предвид, че тази разлика не би била обоснована, т.е. не би могла да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства, включително предвид изискванията на чл. 14 от ЕКЗПЧОС /Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи/, вр. с чл. 1 от Протокол 1 ЕКЗПЧОС. Решаващите изводи на въззивния съд са в съответствие с тези разрешения, приети и в решения на Европейския съд по правата на човека /решения по делата М., „Пресос Компания Навиера“ АД и др./. Именно по тези решаващи изводи на състава, касаторът не е поставил правни въпроси и съответно не е обосновал приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол.
Жалбоподателят се е позовал и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, спрямо състава на която е поставил въпроса - „…уредена ли е в специалния Закон за министерство на вътрешните работи /Обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.,/ЗМВР/ възможност, държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да бъдат обезщетявани за вреди от трудова злополука, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт и възможност да бъдат обезщетени наследниците на починал при трудова злополука служител със същия статут“. Това е същият въпрос, който е поставен в изложението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но в тази последна част на изложението се свързва с чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Недопустимо е да се въвежда един и същи въпрос спрямо различни фактически състави, както е процедирала страната. Касаторът не е съобразил разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са самостоятелни фактически състави, поради което общото основание /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ е свързано с конкретно допълнително основание, респективно не може едновременно да бъде обща предпоставка на различни допълнителни основания. Очевидната неправилност за разлика от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не се състои от общо основание и допълнителни основания. Затова поставянето на въпрос не релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Освен това като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. В случая касаторът е аргументирал основанието „очевидна неправилност“ с твърдения, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт – неразграничаване от съдебния състав на обща и специална норма, приемайки, че специалният ред е непълен и ограничаващ, дискриминиращ, цитиране на мотиви на съда за липсата на уредена в специалния закон за МВР възможност за държавните служители да бъдат обезщетявани за вреди от трудова злополука, цитиране на текстове от ЗМВР, КСО, излагане на доводи за това, че отговорността по чл. 238 ЗМВР е самостоятелен вид отговорност, изключваща общия ред на отговорността по ЗЗД и др. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Касаторът не е мотивирал пороци на решението по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, такива не се установяват и от настоящата инстанция, което обуславя извод за липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по касация А. Н. разноски за касационното производство, съгласно представеното от същата пълномощно за представителство от адвокат В. В. и договор за правна защита и съдействие, сключен между Н. и адвокат В., с който е установено извършването на разноски за касационното производство в размер на сумата 3000 лв.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10172 от 29.06.2020 г. по гр. дело № 25/2020 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр. София да заплати на А. Т. Н. разноски за касационното производство в размер на сумата 3000 лв.
Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: