Върховен касационен съд

Съдебен акт

8


8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 111

С., 15.05. 2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в съдебно заседание на 22 април две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова


при участието на секретаря Райна Стоименова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 4455/2014 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 1351 от 29.12.2014г. по касационна жалба на Посолство на Република У. в Република България, чрез пълномощник адв. А. М. Софийска адвокатска колегия е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 25.03.2014г. по в. гр. дело № 9355/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 30.04.2013г. по гр. дело № 35478/2011г. на Софийски районен съд, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на Х. Л. Т. извършено с предизвестие от 01.06.2011г., поради съкращаване на щата, същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „преводач” в Посолство на Република У. в България и Посолство на Република У. в България е осъдено да му заплати обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 8400 лв. за период 01.07.2011г. - 01.01.2012г.
Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото въпрос - за материалноправната легитимация на Посолството на Република У. в Република България да отговоря като работодател по исковете за оспорване законността на уволнение на служител по трудов договор в дипломатическата служба.
Въпросът е поставен по направено възражение на ответника, че Посолството на Република У. не е материалноправно легитимирана страна по исковете за оспорване законността на уволнение, такава страна е Министерството на външните работи на Република У. като работодател, посолството не притежава самостоятелна правосубектност и посланикът е само представител на работодателя. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира следното:
Предмет на настоящия спор е сключен индивидуален трудов договор между служител и чужда дипломатическа служба (Посолството на република У. в С.), с който страните са избрали като приложимо за уреждане на правоотношенията по договора унгарското право - Кодекса на труда от 1992г., а по спорни въпроси възникнали във връзка с правните отношения по договора са направили избор на съд - Столичен трудов съд на Република У., договорът е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ на Република България във вр. с чл. МТ 89, т. 1 от Кодекса на труда на Република У. и уволнението е оспорено по съдебен ред.
Ищецът е предявил иска пред съда в държава-членка, където ответникът обичайно осъществява дейността си - това е мястото, където е бил нает като служител и е сключен трудовия договор и където ищецът действително полага труд. Въпреки, че ответник е Посолство на чужда държава, той обичайно осъществява дейността си в България, поради което на основание чл. 19, § 2, б. „а”, раздел пети от Регламент № 44/2001 от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела („Б. І”), спорът е компетентен на българския съд.
Не са налице и предпоставките на чл. 21 от Регламент № 44/2001., даващ възможност на страните да дерогират специалната компетентност по трудови договори определена в раздел пет с писмено споразумение. Допълнителното споразумение, с което е определен компетентен съд не попада в нито една от двете хипотезите от разпоредбата - споразумението не е сключено след възникването на спора, както изискват т.1, а предхожда съдебния спор въведен с подаване на исковата молба; клаузата предвиждаща задължение за страните по индивидуалното трудово правоотношение да сезират Столичния трудов съд в Република У., не да дава право на работника или служителя като икономически по-слабата страна по договора, да избере кой съд да разгледа спора, което противоречи на т. 2 от разпоредбата и не обвързва валидно страните, т. е. компетентен да разгледа трудовия спор е българският съд.
Ответникът е оспорил както процесуалноправната, така и материалноправна легитимация на Посолството на Република У. да отговоря като работодател по иска за оспорване законността на уволнение по съдебен ред, с твърдение, че посолството не е правосубектно, а посланикът е само представил на действителния работодател - Министерството на външните работи на Република У., което е юридическо лице.
Процесуалната легитимация е принадлежността на правото на иск и тя следва от правното твърдение на ищеца. Липсата на процесуална легитимация води до отхвърляне на иска като недопустим.
М. легитимация предпоставя съществуващо правоотношение, което определя, кой е носител на правото и кой на задължението. Липсата на материалноправна легитимация води до отхвърляне на иска като неоснователен, поради несъществуване на претендираното правоотношение или поради това, че други лица са неговите субекти - друг е правоимащия, респ. друг е длъжника.
Функциите на посолството като дипломатическа мисия са установени в чл. 3 от В. конвенция за дипломатически отношения от 18.04.1961г. Съгласно разпоредбата те се състоят в представляване на изпращащата държава в приемащата държава, в защита в приемащата държава на интересите на изпращащата държава, във водене на преговори с правителството на приемащата държава, в изясняване на условията и развитието на събитията в приемащата държава, а също и в насърчаване на приятелските отношения и в развитието на икономическите, културните и научните взаимоотношения между изпращащата и приемащата държава. В Европейската конвенция относно имунитета на държавите в чл. 7 се сочи, че една държава не може да се позове на съдебен имунитет пред съд на друга договаряща държава, когато на територията на държавата на съда, има служба, агенция или друго представителство , чрез които извършва по същия начин като субект на частното право, промишлена, търговска, финансова дейност и производството е свързано с тази дейност на службата, агенцията или представителството.
Определящо за понятията, „служба агенция, или друго представителство” на територията на чужда държава, предвид цитираната разпоредба е, че това са структури, които действат като частноправни субекти, нямат правосубектност, представляват център на стопанска дейност и в този смисъл продължение на организацията майка, а когато съществува връзка между предмета на иска и дейността на структура като частен правен субект, държавата в която се намират „службата, агенцията, или друго представителство” не може да се позове на съдебен имунитет, т. е. че съдебно не отговоря по възникналия спор, особено когато спорът е по трудово дело. В този смисъл и разпоредбата на чл. 18, § 2 от Регламент № 44/2001, според която, когато работодателят няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция или друго представителство в някоя от държавите членки, при спорове възникнали във връзка с дейността на клона, агенцията или представителството, работодателят се счита за имащ местоживеене в тази държава членка.
По аналогия, по пътя на адаптативното тълкуване, посолството като орган на държавата, която представлява в друга държава, също няма правосубектност и макар функциите му да не могат да се квалифицират като търговски, не може да се отрекат евентуални последици в тази област. Наред с функциите на посолството като дипломатическа мисия визирани в чл. 3 от В. конвенция, Посолството извършва дейности и като частно правен субект. В това качество Посолството влиза в правоотношения по трудови договори с местни лица и трябва да се приравни на „служба, агенция, или друго представителство” на територията на държавата, където се намира, в рамките на спор относно трудов договор, сключен от това Посолство като представител на изпращащата страна, когато работникът или служителят е бил назначен и е изпълнявал функциите си на територията на приемащата държава членка т. е., когато съществува връзка между предмета на иска и дейността на Посолството като субект на частното право, то не може да се позове на съдебен имунитет и се явява процесуално и материално правно легитимирана страна по трудовия спора, което е в съответствие с целите на правната уредба в областта на индивидуалните трудови договори - да се гарантира и предостави адекватна защита на социално по - слабата по договора страна - работникът или служителя. В този смисъл стълкновителните норми от Раздел пети „Компетентност при индивидуални трудови договори” от Регламент № 4482001; чл. 6 - „Индивидуални трудови договори” от Римска конвенция за приложимото право към договорните задължение от 19.06.1980г. и чл. 8 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължение (Р. І).
М. легитимация на ответника като страна работодател по възникналото трудово правоотношение се извежда и от местното законодателство на Република У.. В Наредба на Министерството на външните работи № 14 от 29.10.2010г. относно Правилника за организация и дейността на Министерството на външните работи на Република У. - „външното представителство - дипломатическо представителство” е уредено като самостоятелна организационна единица към Министерството на външните работи (§2./1/), управлява се от ръководител на мисията, който осигурява изпълнението на съвместни инструкции на министерството (§70,т.3), а Наредба № 16 на МВнР от 10.12.2010г. относно реда за получаване на разрешение за назначаването на местни служители и сключване на трудови договори, т. 1 - във връзка назначаване на местни служители и сключване на трудови договори, задължава „външното представителство да информира Главна дирекция „Управление и финанси” за предложение за назначаване на местни служители” и след получаване на разрешение „незабавно да предприема действия за подписване на трудовия договор” (т. 8), т. е. в правомощията на дипломатическата служба влиза сключването на трудови договори с местни служители, като продължение дейността на Министерството на външните работи, което обосновава работодателска правоспособност на Посолството и като „служба, агенция или друго представителство” на територията на друга държава членка да отговора като страна работодател по иск за защита срещу незаконно уволнение по съдебен ред. Въпреки, че посолството провежда дейността си в тясно сътрудничество с министерството, от цитираните разпоредби е видно, че то разполага с по-широка свобода на действие при управлението на неговия технически и обслужващ персонал, нает въз основа на договор, което е закономерно като се има предвид, че работникът или служителят е назначен от ръководителя на мисията и изпълнява трудовите си функции в дипломатическото представителство, където се оценява трудовата му дейност и се явява подчинен на дисциплинарната власт на своя работодател.
Прието е с обжалваното решение, че въпреки избора на приложимо право, различно от правото, където обичайно се полага труд, този избор не може да води до лишаване на работника от защита, предоставена му от разпоредбите, които не могат да се дерогират чрез споразумение съгласно правото, които при липса на избор би било приложимо - чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължение (Р. І), което отнесено към настоящия случай означава, че дори за съкращаването на щата да е приложимо избраното унгарско право, по силата на цитираната норма за защита на по - слабата договаряща страна по правоотношението, тази страна може да се позове на чл. 329 КТ, както ищецът е сторил. Прието е, че работодателят е бил длъжен да извърши подбор по критериите - квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, когато не се съкращават всички щатни бройки предвидени за една длъжност, в която хипотеза правото на подбор е част от правото на уволнение, което не може да бъде упражнено без да се извърши подбор. При положение, че по делото не е установено съкращаване на щата й по унгарското право (представеното извлечение от телеграма не установява числения състав за процесната длъжност преди и след уволнението), нито е доказано извършването на подбор, като последица от съкращението, ако се приеме, че такова е налице (при твърдения в процеса за повече от една щатна бройка за длъжността преводач) е прието, че уволнението е незаконно. Съдът е посочил, че документите наречени „служебни справки” не представляват доказателство за осъществяване на релевантни по делото факти. Същите доказват единствено, че изхождат от посоченото за техен автор лице, т. е., че съдържащите се в тях изявления (твърдения), които са в предмета на доказване, са направени от това лице, но не и доказателство за наличие на документите, относими към фактическия състав на приложеното уволнително основание, нито извършването на подбор. При тези съображения съдът е уважил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на чл. 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължение, с твърдение че отношенията по договора следва да се уредят по материалното право избрано от страните. Оспорва се обосноваността на извода за недоказаност на фактическия състав на приложеното основание за уволнение - съкращаване на щата и извършения подбор, навадени са доводи и относно липсата на пасивна материално правна легитимация на Посолството за отговоря по предявените искове като работодател. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен списък на разноски.
Ответникът Х. Л. Т. в съдебно заседание, чрез пълномощник адв. М., оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на съдебни разноски по представен списък на разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като провери правилността на въззивното решение във връзка с касационната жалба на основание чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:
Решението е правилно.
Неоснователно е оплакването, че с обжалваното решение съдът, като не е приложил разпоредбата на чл. 3 от Регламент № 593/2008 е постановил незаконосъобрзен съдебен акт. Основното правило на чл. 3, § 1 от регламента осигурява автономия на волята на страните по договора, като им осигурява свободен избор на право. Ако страните не са направили избор, приложимото право се определя съгласно чл. 4, който предвижда като основен критерии прилагането на правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка. Приложението на тези общи разпоредби се изключва от специалната разпоредба на чл. 8 уреждаща приложимото право по индивидуални трудови договори на принципа „специалния закон дерогира генералния закон”, като целта на стълкновителната норма е да се осигури закрила на социално по-слабата страна по договора, работникът или служителят.
С обжалваното решение съдът е приложил разпоредбата чл. 8 от Регламент № 593/2008 и е дал отговор на въпроса, кое право -избраното или приложимото, при липса на избор, осигурява по -добра защита на работника или служителя и дали релевантните разпоредби на по - благоприятното право са повелителни в съответната правна система, в случая разпоредбата на чл. 329 КТ от българското материално право, която безспорно е с характер на повелителна правна норма.
Обоснован и законосъобразен е извода на съда, че работодателят не е доказал, нито фактическия състав на приложеното основание за уволнение - съкращаване на щата, нито извършването на подбор по реда на чл. 329 КТ. Правилно съдът е посочил, че представените служебни справки съдържат твърдения относно факти, които са в предмета на доказване на делото, но те не установяват наличието на документите относими към състава на приложеното уволнително основание и на извършен подбор преди уволнението.
Предвид изложението обжалваното решение е постановено при правилно прилагане на материалния закон към установените по делото факти, изводите на съда са формирани при правилно прилагане правилата на формалната логика, опита и научното знание, поради което решението е обосновано, законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна за касационното производство в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и списък на разноски по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.


Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 25.03.2014г. по в. гр. дело № 9355/2013г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Посолството на Република У. в Република България да заплати на Х. Л. Т. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ

ЧЛЕНОВЕ