№ 50194
София, 31.10. 2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Зоя Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов Димитър Димитров
при участието на секретаря Диана Аначкова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3754 /2021 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 400 от 18.05.2022 г. по касационната жалба на Прокуратурата на Република България е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 657 от 16.06.2021 г. в.гр.д. № 261 /2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 24.11.2020 г. по гр.д. № 1382 /2020 г. на Софийски градски съд, в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Т. Н. П. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата 20 441.70 лева и в частта, с която след като е отменено решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен за разликата до 40 000 лева, е постановено друго, с което ПРБ е осъдена да заплати на Т. Н. П. и сумата 19 558.30 лева, (общо са присъдени 40 000 лева), като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане.
Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване в останалата част.
Прокуратурата на Република България иска от Върховния касационен съд да намали присъденото обезщетение до размер, който да съответства на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който е обусловил изхода от спора, като въззивният съд е определил обезщетение в размер, който се различава съществено от определения с решение № 132 /03.05.2016 г. по гр.д. № 5861 /2015 г. на ВКС, IV г.о., с което, при сходни обстоятелства с тези, установени в разглеждания от въззивния съд случай, е определен съществено различен и по-нисък размер на обезщетението.
Настоящият съдебен състав споделя разрешението, прието в решение № 132 /03.05.2016 г. по гр.д. № 5861 /2015 г. на ВКС, IV г.о., по правния въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД, във вр. с чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
В отговора на правния въпрос съставът на ВКС е обобщил формираната по реда на чл.290 от ГПК трайна практика на ВКС по приложението на правилото на чл.52 от ЗЗД в исковете по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, основана на задължителни за съдилищата указания, които се съдържат в т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4 /23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3 /22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл.52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР).
Съставът на ВКС е разяснил, че съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
Настоящият състав споделя посоченото разрешение, което обобщава установената съдебна практика, по изложените в него съображения.
Настоящият състав приема, че от значение за определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, който да съответства на вида и размера на уврежданията, е както съобразяване с всички обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението, така и определяне на значението им, което имат за увреждането, за да не бъде обезщетението завишено или занижено.
Ответникът по касационната жалба на Прокуратурата на Република България Т. Н. П. в писмен отговор оспорва нейната основателност и излага доводи, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства за вида и размера на неимуществените вреди, но не е преценил в достатъчна степен интензитета на вредите, съответно – определил е занижен размер на обезщетението.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК:
За мотивите на въззивния съд:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:
Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото гласни доказателства на посочени от Т. П. свидетели С. С., Н. Д. и Ж. Ж., които е кредитирал като достоверни, че след повдигане на обвинението срещу него ищецът се превърнал от общителен, позитивен, щастлив човек в потиснат, затворен в себе си, съкрушен човек. Имал затруднения в професионалната реализация. Начинът му на живот се променил. Въззивният съд е приел, че след незаконното обвинение ищецът трудно си намирал работа, социалният му живот бил разрушен – а доброто му име и авторитет опетнени – допреди обвинението заемал високи постове, бил политическа фигура, а след това познати и приятели се отдръпнали, отнасяли се с подозрение, трудно си намирал работа.
Въззивният съд е приел извода, че установените обстоятелства сочат, че обвинението е в пряка причинна връзка с промяната в начина на живот на ищеца Т. П. и на поставянето му в самоизолация, с влошеното психическо състояние, както и намаляването на социалните и професионалните му контакти за периода на наказателното производство и след това. Те водят до извод за накърняване на репутацията на ищеца в обществото, за спадане на доверието и влошаване на отношението към него. Уронени са престижът и доброто му име. Спорният пред въззивния съд въпрос е за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
То трябва да се определи по справедливост при отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му: тежестта и характера на обвинението за престъпление по чл.304 а вр. чл.20,ал.2 НК – даване на подкуп на длъжностна лице, заемащо отговорно служебно поведение – тежко престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до десет години, продължителността на наказателното преследване е четири години и десет месеца, наказателното производство е продължило от 01.04.2010 г. до 03.02.2015 г.; характерът и интензитета на търпените мерки за процесуална принуда – задържане под стража за 57 дни и впоследствие парична гаранция в размер на 10 000 лева, както и преживените от ищеца морални страдания от преживените страх, тревоги и притеснения, които са довели до промяна в поведението му и начина му на живот, отразило се е неблагоприятно в отношенията между ищеца и съпругата му, която е въвлечена в медийно оповестеното задържане на ищеца в нейната адвокатска кантора, негативно отражение върху професионалната кариера на ищеца като финансов аналитик, консултант и преподавател, за когото очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са завишени и незаконното обвинение за даване на подкуп има по-силно негативно отражение, то е укоримо в по-висока степен с оглед на обществените му отговорности. Отчита се и начинът, по който е започнало наказателното производство – чрез провокация към даване на подкуп, инсценирана и проведена с участието на следователя П. под ръководството на службите за сигурност, полицията и държавното обвинение.
Въззивният съд е приел, че липсват основания за приспадането на присъденото от ЕСПЧ на Т. П. обезщетение в размер на 10 000 евро за посочени нарушения (за унизително отношение при задържането му, за нарушения на презумпцията за невиновност чрез изказвания на прокурор, министър-председателя и министъра на вътрешните работи, за нарушения на правото на неприкосновеност на личния живот), които не съставляват основания на предявения в настоящото производство иск, тъй като присъденото от ЕСПЧ обезщетение е за други вреди, различни от процесните.
Като е съобразил тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че следва да определи обезщетение в размер на 40 000 лева.
Настъпването на вреди в по-голям размер - над 40 000 лева е недоказано и няма да съответства на общоприетото разбиране за справедливост и би довело до неоснователно обогатяване.
По основателността на касационната жалба:
Жалбоподателят ПРБ обжалва размера на присъденото обезщетение с доводи, че е определен неправилно, силно и необосновано е завишен и не съответства на еквивалента на действителните неимуществени вреди, като при определянето на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран с разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Като взе предвид отговора на правния въпрос, настоящият състав намира за основателен довода на ПРБ, че въззивният съд не е установил по делото да са настъпили значителни вредни последици за физическото и психическото здраве на ищеца, като последица от незаконното му обвинение.
Настоящият състав намира за основателен и довода, че въззивният съд не е посочил в какво са се изразили затрудненията в професионалната реализация и в какво се е променил начинът на живота на ищеца Т. П..
Като съобразява изложеното в мотивите на въззивния съд (отразено по-горе), настоящият състав намира, че действително въззивният съд не е посочил и описал конкретни заболявания и въобще факти на влошаване на здравето на ищеца, извън влошаването на психическото му състояние по твърдение на свидетелите, нито конкретни факти на затруднения в професионалната му реализация, нито конкретни факти, които да отразяват разрушения му социален живот. Не е обосновал извода си с посочване на конкретни факти, че след незаконното обвинение ищецът Т. П. трудно си намирал работа.
Поради което следва да се приеме, че ищецът Т. П. не е претърпял вреди, по-големи от обичайните, за които въззивният съд в съответствие с установената практика е приел, че те – психически тревоги, притеснения, стрес от повдигнатото обвинение – не се нуждаят от изрично доказване, а се приемат за установени с оглед презумпцията за невиновност и конституционно защитените основни човешки права.
Както и че следва да се приеме, че изводът на въззивния съд, че незаконното обвинение се е отразило негативно върху развитието на професионалната кариера на ищеца, е необоснован, защото не е основан на събрани по делото доказателства за това.
Настоящият състав намира за основателен и довода на ПРБ, че въззивният съд не е съобразил, че наказателното дело е приключило в разумен срок, предвид голямата му фактическа и правна сложност, което се е развило във всички фази на наказателното производство - в двете му фази, досъдебна и съдебна, на три съдебни инстанции.
От изложеното дотук настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е основателна, въззивният съд е преценил неправилно обсъдените обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон – на правилото на чл.52 ЗЗД, съгласно приетото с ППВС № 4 /23.12.1968 г., в резултат на което е завишил значително размера на обезщетението, за разликата над 25 000 лева до 40 000 лева, с което е допуснал неправилност на въззивното решение. Тъй като не се налага извършването на съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293 ГПК, настоящият съдебен състав следва да разреши спора по същество, като отмени решението в неправилната му част, с която искът е уважен за разликата над 25 000 лева до присъдения размер 40 000 лева и отхвърли иска за тази част.
В останалата част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Прокуратурата не претендира разноски. В отговора на касационната жалба на ПРБ Т. П. също не претендира разноски, а и с оглед изхода от спора (настоящият съдебен състав намира жалбата на ПРБ, по която е допуснато касационно обжалване, за основателна и я уважава), искането на Т. П. за присъждане на разноски би било неоснователно. Поради това разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
Вместо това постановява:
Отхвърля иска на Т. Н. П. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване за разликата над сумата 25 000 лева до сумата 40 000 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от 03.02.2017 г. до окончателното и изплащане.
Оставя в сила въззивно решение № 657 от 16.06.2021 г. в.гр.д. № 261 /2021 г. на Софийски апелативен съд, в останалата част, с която искът е уважен за сумата 25 000 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от 03.02.2017 г. до окончателното и изплащане.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.