Върховен касационен съд

Съдебен акт


13


Р Е Ш Е Н И Е


№ 384


гр. София, 29.03.2019 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА


при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2520 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване на решение № 4312 от 19.05.2016г. по гр.д. № 6127/2015г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.01.2015г. по гр.д. № 16349 / 2012г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. срещу „Юробанк България” АД искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1-во ЗЗД, вр. с чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузите, уговорени в чл.3, ал.1, чл.6, ал.3 и чл.22 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113, сключен на 06.03.2008г, както и в частта за разноските.
В касационната жалба на М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В депозирания от „Юробанк България” АД отговор на касационната жалба на ищците, са изложени твърдения за неоснователност на същата. Поддържа се, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора, която определя формирането на размера на възнаградителната лихва като сбор от БЛП и фиктирана надбавка е ясна и разбираема. Изложени са съображения за липса на нищожност и на клаузата на чл.6, ал.3 от договора, с аргументите, че тя е „доразвитие на друга клауза”, която предвижда промяна на БЛП. С оглед на това се извежда, че клаузата е ясна и разбираема, тъй като е логично при промяна на БЛП съответно автоматично да се промени и размера на месечната вноска и погасителния план. Ответникът по исковете и по жалбата счита за правилно въззивното решение и в частта за отхвърляне на иска по чл.26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. с чл.143 ЗЗП относно клаузата на чл.22 от договора, като се поддържа, че същата е ясна и разбираема. Твърди се, че в нея само се декларира знанието на ищците – кредитополучатели за валутния риск, който те са поели, сключвайки договора за жилищен кредит в чуждестранна валута. Уговорката в чл.22 от договора не води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което да дава основание за прогласяване на клаузата за нищожна. Претендират се направените съдебни разноски.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване за произнасяне по въпроса: Неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП?
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове за прогласяване нищожността на клаузи чл.3, ал.1, чл.6, ал.3 и чл.22 от сключения между страните договор за жилищен кредит, въззивният състав е намерил, че същите не противоречат на нормативните правила, уреждащи забраната за уговаряне на неравноправни клаузи – чл. 143 ЗЗП, тъй като не са уговорени във вреда на потребителя. Изложени са съображения, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора урежда „изначалните условия” на договора за кредит към момента на сключването му, като страните са били напълно наясно с тях, а с факта на подписването му са изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването на договора, съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Допълнително е аргументирано, че приемането на тази клауза за нищожна би било равносилно на липса на цена /основание на договора т.е. на съществен елемент/, което би довело до нищожност на целия договор. Спрямо клаузите на чл.6, ал.3 и чл.22 от договора е посочено, че същите нямат отношение към формирането на БЛП и не рефлектират върху размера на възнаградителната лихва, а само касаят начина на отразяване върху месечните погасителни вноски /автоматично/, съответно начина на превалутиране на швейцарските франкове към лева и евро, което принципно винаги влияе върху размера на дължимите погасителни вноски, както е посочено в чл.22 от договора. С оглед на това е направен извод, че тези уговорки не противоречат на разпоредбите, уреждащи забраната за уговаряне на неравноправни клаузи по чл.143 ЗЗП.
Решението е постановено при следните клаузи в сключения договор за потребителски кредит за покупка на недвижим имот HL 33113 между „Юробанк И ЕФ Джи България” АД, в качеството на кредитодател, и М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. Й. Т. Й. като кредитополучатели:
В чл.1 е уговорено, че банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 66 600 евро по курс „купува” на швейцарския франк към евро на „Юробанк И ЕФ Джи България” АД в деня на усвояване на кредита. Разрешеният кредит се усвоява от кредитополучателя, М. Г. Т., по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл.2, ал.1 от договора/, като усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро /чл.2, ал.3 от договора/.
Съобразно чл.6, ал.2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и / или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева/ евро, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката.
Съгласно чл.6, ал.3 от договора, в случай, че по време на действието на договора банката промени Базовия си лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени по ал.1, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
В чл.20 от договора кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в български лева или евро по обявения курс „купува” на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката, като за превалутирането се дължи и комисионна.
Според чл.21 от договора, превалутиране е промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата.
В чл.22, ал.1 от договора кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 /от договора/, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева / евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеми всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларира в ал.2 на чл.22 от договора, че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.

По релевирания правен въпрос:
По поставения въпрос е налице произнасяне на съдебния състав с решение № 295 / 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на II т.о. на ВКС, като въз основа на посочена задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, както и практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, е даден следния отговор: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.”
Отговорът на въпроса е обоснован със следните съображения:
По дело С-119/17 на СЕС, по повод на което е било спряно настоящото производство, са поставени преюдициални въпроси във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранана валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление). Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т.20 от постановеното на 22.02.2018г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС в т.20 от определението по С -119/17 е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадени разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С-26/13.
С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. Посочените разпоредби са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП, поради което даденото от СЕС тълкуване е задължително за националните юрисдикции на държавите - членки на Европейския съюз.
Съгласно чл.4, пар.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. и чл.145, ал.2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва, нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
В т.1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС и в разяснителната част към него е посочено, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза , включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. СЕС се е произнесъл, че чл. 4, пар.2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл и т.42 по дело C-26/13 и т.31 по дело C-96/14 на СЕС), но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, пар. 2 от Директива 93/13 (в този смисъл е и т.68 от решение от 30 април 2014 г. по дело C-26/13 на СЕС). Не се прави преценка на неравноправния характер на посочените в споменатата разпоредба клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача или доставчика ( в случая от банката), на ясен и разбираем език (разрешението е дадено и в т.32 от решение на СЕС от 03.06.2010 г. по C-484/08).
Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага , че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител , относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута , в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения . В т.50 от решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута , по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута . При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства , за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните , проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност , а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13). За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и 69).
В т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. (транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин , така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
Изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията чл.143, т.7, т.10, т.12 ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута. Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито е сделка с финансови инструменти (решение № 95 / 13.09.3016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по см. на чл.144, ал.3, т.1 вр. чл.143, т.12 ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута.

По основателността на жалбата:
По делото е безспорно, че касаторите, като физически лица, на които по силата на сключения с банката през 2008г. договор е предоставен жилищен кредит по ЗКИ, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, имат качеството на потребители по см. на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – ответник съответно се явява търговец по см. на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Със спорната клауза на чл. 22, ал.1 от кредитния договор, кредитополучателят поема за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева / евро, като в ал.2 на чл.22 декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и е съгласен с настъпването им.
Съгласно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС по чл.290 ГПК по приложението на чл.146, ал.2 и ал.4 ЗЗП, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл.146, ал.4 ЗЗП. В цитираните по-горе решения по чл.290 ГПК на ВКС е посочено, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка. В настоящия случай, презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза. По делото не са ангажирани доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузата на чл.22 от него, както да е имал възможност да повлияе върху нея.
С оглед чл.145, ал.1 ЗЗП, клаузата на чл.22 от договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването, при което се установява, че: 1/ кредитът, съгласно чл.1 от договора, се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове на 66 600 евро; 2/ независимо, че в чл.2, ал.1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят няма, тъй като същата е блокирана; 3/ швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно в евро по негова сметка в евро. Видно от горните уговорки, реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице. Действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната – в евро (режимът на Паричен съвет е регламентиран в чл.29 и сл. на ЗБНБ).
Клаузата на чл.22 от договора не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. В конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и / или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева / евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице „достатъчна информираност” на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване. Кредитополучателят - физическо лице е сключил жилищен кредит в швейцарски франкове при необходим му, с оглед целта на кредита паричен ресурс в евро – „резервната валута” по чл.29 ЗБНБ, при клауза в договора, възпрепятсваща реалното предоставяне на потребителя на паричен ресурс в швейцарски франкове (блокирана сметка). Това сочи, че към момента на сключването на договора потребителят е възприел предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-ниския лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк като една от основните световни валути. На потребителя обаче като по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок на издължаване от 35 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставена му от банковата институция информация относно възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра информираност” дали и какъв договор за кредит да сключи. С оглед информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договора за кредит, средният потребител – относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него от поетия валутен риск при изчисляването на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на декларативните по своя характер изявления в договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора”, без да се доказва икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски франкове реално да му са разяснени. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Следва да се има предвид, че съобразно задължителната практика на СЕС, цитирана по-горе, дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Потребителят не е защитен и от клаузата на чл.20 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя, като включително се изисква и заплащането на комисионна.
Банката с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа на добросъвестност, при фиктивно предоставен паричният поток в швейцарски франкове, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне (С-186/16, С-415/11). Ето защо, с клаузата на чл.22 във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл.143, т.19 ЗЗП. Предвид изложеното и с оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускането на решението до касационен контрол, клаузата на чл.22 е неравноправна, тъй като е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. С оглед неравноправния си характер, спорната клауза на чл.22 от договора се явява нищожна на основание чл.143, т.19 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, поради което искът по чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД за прогласяване на нищожността й е основателен и следва да се уважи след отмяна на въззивното решение в тази му част, като неправилно, поради противоречие на решението с материалния закон, задължителната практика на СЕС и дадения отговор от ВКС на поставения правен въпрос.
Претенцията за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.6, ал.3 от договора като неравноправна, също е основателна. Посочената уговорка предвижда, че ако по време на действието на договора банката промени Базовия си лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Както вече се посочи по-горе, с оглед чл.145, ал.1 ЗЗП, неравноправността на клаузата следва да се преценя на база на тълкуването й ведно с останалите клаузи в договора, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването. Клаузата на чл.3, ал.5 от договора за промяна на БЛП е прогласена за нищожна, като неравноправна по чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП, като в тази част въззивното решение е влязло в сила. Доколкото промяната на размера на погасителните вноски е функционално обвързана от недопустима промяна на БЛП (чл.3, ал.5 от договора), клаузата на чл.6, ал.3 от договора, която не е индивидуално договорена, също се явява неравноправна, тъй като задълженията на кредитополучателя по вноските се определелят въз основа на неравноправната клауза за промяна на БЛП.
Неснователно е твърдението на касаторите за неравноправност на клаузата на чл.3, ал.1 от договора, предвиждаща, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Банковия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора този БЛП е в размер на 4.5%”. Правилно въззивният съд е приел, че клаузата касае основния предмет на договора - цената на договора, а именно - определянето на размера на възнаградителната лихва като сбор от две компонентни – константна надбавка (1.15 пункта) и БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове (4.5% към момента на сключване на договора), поради което въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е неясна и неразбираема - чл.145, ал.2 ЗЗП. Следва да бъдат споделени изложените от въззивната инстанция съображения, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора урежда „изначалните условия” на договора за кредит към момента на сключването му, като страните са били напълно наясно с тях и с подписването на договора са изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването на договора, съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Законосъобразен е и изводът, че доколкото клаузата касае съществен елемент на договора - неговата цена, приемането на тази клауза за нищожна би довело до нищожност на целия договор. Последица от това би било възникване на вземане на банката за връщане, поради начална липса на основание, на целия предоставен от нея паричен ресурс, което не покрива интереса на потребителите, договорили връщането му разсрочено за период от 35 години. Следва да се има предвид, че независимо, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута, кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута, поради което този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута (т.20 от определението по С -119/17 на СЕС), с оглед на което се прилага БЛП на банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит е ясна и разбираема за средния потребител, поради което същата не се явява неравноправна. Липсата на наведеното от касаторите основание за прогласяване на нищожността на клаузата, обосновава правилност на обжалвания акт в тази му част, в която същият следва да бъде оставен в сила.
Предвид изхода на спора, с оглед уважаване на 5 от общо шестте иска (1 оценяем- уважен изцяло и 5 броя неоценяеми, един от които отхвърлен) на касаторите, на основание чл.78, ал.1 ГПК, се дължат разноски в размер на: още 2675,93 лева за първата инстанция (5/6 от 8027,80 лева = 6689,83, от които се приспадат присъдените 4013,90 лева), в размер на още 1333,33 лева за втората инстанция (5/6 от 4000 лева = 3333,33 лева, от които се приспадат присъдените от въззивния съд 2000 лева) и в размер на 2587,50 лева – за касационното производство. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която се отменя първоинстанционното решение за присъдените в полза на касаторите – ищци разноски за първата инстанция за разликата от 4013,90 лева до дължимия размер от 6689,83 лева. Същевременно в полза на ищците следва да се присъдят разноски в размер на още 1333,33 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и в размер на 2587,50 лева (от заплатени 3105 лева, от които 3000 лева – адвокатско възнаграждение и 105 лева – държавна такса) за касационното производство.
На ответника се дължат на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски: в размер на 828,99 лева за първата инстанция (1/6 ат 4973,98 лева = 828,99 лв.); за втората инстанция - 827,61 лева (1/6 от 4965,69 лева = 827,61 лв.) и в размер на 782,33 лева адвокатско възнаграждение (от заплатено 4693,99 лева) за касационната инстанция. С оглед на това, въззивното решение следва да бъде отменено в частта за присъдените в полза на банката разноски за разликата от 828,99 лева до 2486,99 лева – за първата инстанция и за разликата от 827,61 лева до 2482,85 лева – за втората инстанция, като на ответника по касацията се присъдят 782,33 лева - адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 4312 от 19.05.2016г. по гр.д. № 6127/2015г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение от 30.01.2015г. по гр.д. № 16349 / 2012г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. срещу „Юробанк България” АД искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1-во ЗЗД, вр. с чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите, уговорени в чл.6, ал.3 и чл.22 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113, сключен на 06.03.2008г.; както и в частта, с която е отменено решение от 30.01.2015г. по гр.д. № 16349 / 2012г. на Софийски районен съд за присъждане в полза на М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. разноски за първата инстанция за разликата от 4013,90 лева до дължимия размер от 6689,83 лева; както и в частта, с която в полза на „Юробанк България” АД са присъдени разноски за разликата от от 828,99 лева до 2486,99 лева – за първата инстанция и за разликата от 827,61 лева до 2482,85 лева – за втората инстанция, като ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по исковете на М. Г. Т., ЕГН [ЕГН], Г. А. Т., ЕГН [ЕГН] и К. Г. Т., ЕГН [ЕГН], срещу „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 ЗЗП като неравноправна по чл.143, т.19 ЗЗП клаузата на чл.22 от договор за потребителски кредит от 06.03.2008г., сключен между М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. и „Юробанк България" АД, имаща следното съдържание: „Кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и / или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 /от договора/, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева / евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеми всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.”.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по исковете на М. Г. Т., ЕГН [ЕГН], Г. А. Т., ЕГН [ЕГН] и К. Г. Т., ЕГН [ЕГН], срещу „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 ЗЗП като неравноправна по чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП клаузата на чл.6, ал.3 от договор за потребителски кредит от 06.03.2008г., сключен между М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. и „Юробанк България" АД, имаща следното съдържание: „В случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени Базовия лихвен процент на Юробанк и ЕФ Джи България АД за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени по ал.1, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие”.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4312 от 19.05.2016г. по гр.д. № 6127/2015г. на Софийски градски съд с което след частична отмяна на решение от 30.01.2015г. по гр.д. № 16349 / 2012г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т. срещу „Юробанк България” АД искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата, уговорена в чл.3, ал.1 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113, сключен 06.03.2008г., имаща следното съдържание: „За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Банковия лихвен процент на ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1.15 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4.5%”.
ОСЪЖДА „Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на М. Г. Т., ЕГН [ЕГН], Г. А. Т., ЕГН [ЕГН] и К. Г. Т., ЕГН [ЕГН], разноски в размер още на 1333,33 лева за въззивната инстанция и в размер на 2587,50 лева за касационното производство.
ОСЪЖДА М. Г. Т., ЕГН [ЕГН], Г. А. Т., ЕГН [ЕГН] и К. Г. Т., ЕГН [ЕГН], да заплатят общо на „Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК] разноски в размер на 782,33 лева – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.