С Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.02.2024 г. по Тълкувателно дело № 1/2023 г. Общото събрание на Търговската колегия на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
Арбитражният съд е компетентен при прехвърляне на вземане да разгледа и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражно споразумение/клауза, сключени между прехвърлителя и длъжника.
За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, е достатъчно упълномощаването за сключване на този договор, без да е необходимо изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение.
Тълкувателното дело е образувано поради противоречива съдебна практика по въпросите „Компетентен ли е арбитражният съд при прехвърляне на вземане да разглежда и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражно споразумение/клауза, сключена между прехвърлителя и длъжника?“ и „За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, достатъчно ли е упълномощаването за сключване на този договор, или е необходимо и изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение?“.
По отношение на първия въпрос в група съдебни решения се приема, че при прехвърляне на вземане арбитражният съд не е компетентен да разглежда и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражна клауза, сключена между прехвърлителя и длъжника. В други решения се приема обратното становище.
Според Общото събрание на Търговската колегия на ВКС правилно е второто становище. Законовата регламентация на арбитражното споразумение, инкорпорирано в договора като арбитражна клауза, обуславя правната му характеристика като институт едновременно на материалното и на процесуалното право. От една страна, то трябва да отговоря на всички законови изисквания за валидност на един материалноправен договор, а от друга – неговите последици, изразяващи се в десезиране на държавния съд със споровете между страните, са от процесуално естество. В тълкувателното решение се казва, че макар да притежава характеристиката на самостоятелен процесуален договор, арбитражното споразумение следва да бъде прието за принадлежност на прехвърленото материално право. Понятието „принадлежност“ в разпоредбата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД е обобщаващо, а изброяването в същата – неизчерпателно. При липсата на дефиниция за понятието „принадлежност“, за квалифицирането на определено право като принадлежност следва да се изхожда от конкретния случай. В мотивите се цитира тълкувателното решение по Тълкувателно дело № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което са посочени възприети в правната теория и в съдебната практика „принадлежности“, прехвърлими с вземането при цесия. „Общото в характеристиката на посочените принадлежности е, че се касае за отнапред съществуващи спрямо цесията права или следващи от закона положения, обслужващи вземането и способстващи неговото реализиране“, поясняват върховните съдии.
Те допълват, че в обективното национално право не съществува разпоредба, която да ограничава прехвърлянето на арбитражната клауза или да въвежда допълнителни изисквания за прехвърлянето ѝ, неспазването на които би могло да бъде основание да се приеме, че при договора за цесия арбитражната клауза не се прехвърля. Напротив, съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД принадлежностите към вземането преминават върху новия кредитор, освен ако не е уговорено противното. В същия смисъл е и международната арбитражна практика, в която се приема постановката, че арбитражната клауза се прехвърля заедно с материалния договор, освен ако с договора е изключено такова прехвърляне.
В мотивите на тълкувателното решение се подчертава, че правото на защита на потребителите при наложена им от кредитора – търговец, арбитражна клауза е защитено с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ГПК, изключваща арбитрируемостта на имуществен спор, по който една от страните е потребител.
Върховните съдии обобщават, че с прехвърлянето на вземането на нов кредитор и с уведомяване на длъжника за цесията арбитражната клауза, включена в материалния договор, запазва действието си при бъдещ спор между цесионера и длъжника. Ето защо арбитражният съд е компетентен да разгледа споровете между тях в случаите, когато арбитражното споразумение отговоря на всички законови изисквания за неговата валидност и модалитети.
По отношение на втория въпрос в една група решения се приема, че за сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, е необходимо изрично овластяване на пълномощника за сключване на арбитражно споразумение. В друга група решения се застъпва обратното становище.
Общото събрание на Търговската колегия на ВКС намира за правилно второто становище. Въпреки самостоятелния си характер и специфично съдържание, арбитражното споразумение се сключва винаги във връзка с евентуален или вече съществуващ спор по конкретно правоотношение. Липсва правна норма, която да изисква за валидността и за пораждане правните последици на сключена от пълномощник арбитражна клауза, инкорпорирана в материалноправния договор, необходимост той да е бил изрично упълномощен да уговаря споразумение за арбитраж. Върховните съдии посочват, че случаите, в които за извършване на определени правни действия чрез пълномощник се изисква изрично пълномощно, по правило са уредени със закон. Разпоредбите на чл. 19 от ГПК и на чл. 7 от ЗМТА, които уреждат арбитражното споразумение като предпоставка за подведомственост на спора на арбитражните съдилища, за компетентността на арбитражния орган и за стабилитета на арбитражното решение, както и останалите разпоредби на ЗМТА, не предвиждат за сключване на арбитражно споразумение от пълномощник да е необходимо изрично пълномощно. В мотивите се казва: „При липса на оспорване на представителната власт на пълномощника за сключването на материалноправния договор и при отсъствието на закрепено в закон изискване учредяването на представителна власт за сключване на арбитражно споразумение да се извършва с изрично пълномощно, обуславянето на валидността на арбитражното споразумение от наличието на изрично пълномощно би било извън закона (extra legem)“. Становището, че за сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, е достатъчно упълномощаването за сключване на този договор, без да е необходимо изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение, изцяло съответства на постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по Тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в която е даден отговор на въпроса какво трябва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно разпореждане с имущество на упълномощителя.
Според върховните съдии за валидността и за пораждане на правните последици на арбитражното споразумение е достатъчно пълномощникът да е упълномощен писмено от упълномощителя да извършва съвместими с повелителните норми и с добрите нрави правни действия, в чийто обхват попада материалното правоотношение, по повод на което е уговорен арбитраж, освен когато с пълномощното е изключено правото на пълномощника да уговаря арбитраж.