С Решение № 359/13.10.2023 г. по наказателно дело № 194/2023 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила решение № 182 от 07.12.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 212/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2 наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване и протест.
Делото е образувано по касационни жалби на подсъдимите – инспектори в Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Пловдив, срещу решението от 07.12.2022 г. по в.н.о.х.д. № 212/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена присъдата по н.о.х.д. № 585/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив. С нея подсъдимите са признати за виновни в извършването на продължавано престъпление по чл. 301, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК (поискване и приемане на дарове, които не им се следват, за да не извършат действие по служба). На Станко Милушев са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за 3 години и „глоба“ в размер на 4000 лева, а на Паун Тенев и Димитър Янакиев – „лишаване от свобода“ от по 2 години и „глоба“ в размер на по 3000 лева. Подсъдимите са лишени и от право да заемат държавна длъжност в Изпълнителната агенция „Автомобилна администрация“ за срок от 5 години. Оправдани са по обвинението, че деянията са извършени чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение – квалифициран състав на престъплението „подкуп“ съгласно чл. 302, т. 2 от НК.
С жалбата на Станко Милушев се заявява наличието на допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане или освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание чрез условно осъждане.
В жалбата на Паун Тенев се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и незаконосъобразно, като е постановено в нарушение на процесуалните правила и е явно несправедливо. Излагат се данни в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и се иска прилагане на чл. 66 от НК.
С жалбите на Димитър Янакиев се заявява наличието на касационните основания по т. 2 и т. 3 на чл. 348, ал. 1 от НПК и се иска отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане или условното осъждане на подсъдимия.
Според тричленния състав на ВКС не са допуснати твърдените съществени нарушения на процесуалните правила. Не е налице и второто сочено в жалбите касационно основание – за явна несправедливост на наложеното наказание.
Върховните съдии приемат, че следва най-напред да вземат отношение по доводите за допуснати процесуални нарушения, довели до накърняване правата на част от страните в процеса, тъй като при позитивен техен отговор би се обезсмислило произнасянето по еднопосочните искания за отлагане изпълнението на наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода.
Касационният състав сочи, че преимуществена част от аргументите за нарушения на процесуалните правила и превратност в аналитичната дейност на съда са изложени и пред контролирания съд и са получили своя адекватен и изчерпателен отговор. Такъв не е даден на претенцията за участие в съдебния първоинстанционен състав на заседател, за когото страните имали съмнения в безпристрастността му и са я афиширали. Разбираемо въззивният съд не се е занимал с това възражение, тъй като подобен порок не е възприет от него, а и от касационния съд. Върховните съдии не установяват обективиране на подобни съмнения, още по-малко отправени подобни искания пред Окръжен съд, които да са били и отхвърлени. В протоколите от проведените пред първата инстанция съдебни заседания не са налице изявления, още повече искания на някоя от страните за отвод на съдебен заседател от състава на съда и съответно отказ той да бъде отведен. Тричленният състав на ВКС сочи, че съдът е отвел двама съдебни заседатели, участвали в разпоредително заседание при служебно добита информация, че те са съпрузи, след което, напълно законосъобразно отново е разгледал въпросите, които се обсъждат в разпоредително заседание съгласно чл. 248, ал. 1 НПК, с участие на други заседатели, спрямо които страните не са отправяли искания за техен отвод нито в това заседание, нито в последващи. Действително, дори при липса на изрично искане от някоя от страните, ако съдебният състав прецени, че са налице основанията на чл. 29, ал.1 - ал. 2 НПК за отвод на някой/и от членовете му, служебно (както и е направил при наличие на абсолютното основание за отвод по чл. 29, ал. 1, т. 8 НПК по отношение на двамата съдебни заседатели съпрузи) следва да постави този въпрос за разглеждане. Не са налице, обаче, каквито и да било данни в кориците на делото, за предубеденост или заинтересованост от изхода на делото на някои от разгледалите делото членове на състава на съда.
Касационните съдии считат, че не би могло априори да се възприеме като нарушение отказ на съда да уважи направени от някоя от страните в процеса доказателствени искания. В правомощията на съда е да прецени доколко депозираните претенции са основателни или не и при преценка за липса на необходимост от попълване на доказателствената маса с желани доказателства, да ги отклони, каквато е и настоящата ситуация. Като установява, че исканията на защитата, изложени пред въззивния съд, са били поставени на вниманието и на първостепенния и са получили мотивиран отказ и от двете инстанции, настоящата стои на позиция, че този отказ на съдилищата по фактите не е фриволен, а се основава на наличните по делото доказателствени материали, обосновала и позицията им, че фактологията по делото е изяснена в степен, достатъчна за установяване на обективната истина по спора, още повече, че част от исканията са ирелевантни към предмета на доказване, обособен с обвинителния акт.
Касационният състав приема за неоснователни твърденията на сезиращите настоящата инстанция страни за допуснати от контролираната съществени процесуални нарушения, които твърдения са насочени към пропуски в аналитичната дейност на въззивния съд при оценка на доказателствата, изразени в липса на самостоятелен анализ или тяхното превратно тълкуване. В мотивите към постановения акт Апелативен съд – Пловдив е изложил обстойни и коректни аргументи защо кредитира едни за сметка на други източници на доказателствена информация или само в отделни техни части. Отговорил е на възраженията на страните в тази насока, повторени и пред настоящия състав, и обосновано ги е отхвърлил.
Върховните съдии не се съгласяват и с оплакването на защитник на един от подсъдимите за липса на отговор от въззивния съд на отправено от защитника възражение относно недостатъци в обвинителния акт, изразяващи се в липса на описание на нарушенията, заради които свидетелите Т., Д. и К. са давали на подсъдимите неследващите им се парични суми и месни продукти. Като сочи, че този въпрос е бил поставян многократно от защитата и то още от началния възможен момент – разпоредително заседание пред първия съд, когато е получил своя адекватен отговор, касационният състав приема за ясно изразена позицията на държавното обвинение относно механизма на извършване на деянията, споделена в голямата си част от съдебните състави, обективирали изрично своята воля и начина, по който са я формирали. Върховните съдии сочат, че макар въззивният състав да е заявил, че се солидаризира с установената от първостепенния фактология, без да излага свой прочит, това не може да бъде възприето като неналичие на мотиви в контролирания от настоящата инстанция акт. Такъв порок би бил наличен, ако при тъждествено възприета фактическа обстановка, второстепенният съд не е изразил ясно причините за това и не е отговорил на изложени пред него възражения, ако отговорите им са относими към предмета на спора. Касационните съдии приемат, че подобна ситуация по настоящото дело не е налице.
Касационният състав мотивира и неоснователност на доводите на защитата на подсъдимите за явна несправедливост на наложените им наказания лишаване от свобода, като сочи, че тези доводи декларират несъгласието на касаторите с размера на наложените наказания и акцентират на необходимостта от прилагане нормата на чл. 66, ал. 1 НК спрямо всеки от тях поради твърдяно наличие на всички предпоставки за това. В санкционната част на нормата, приложена спрямо Милушев, Тенев и Янакиев е визирано наказание лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева. Контролираният съд е приел, че наказание лишаване от свобода в размер на три години за Милушев и две години – съответно за Тенев и Янакиев, са справедливи и това се споделя от настоящия касационен състав. Върховните съдии считат, че съдът е проявил индивидуален подход при преценка правилността на отмереното наказание за всеки от подсъдимите, съобразявайки относимостта между смекчаващи и отегчаващи отговорността за всеки един обстоятелства. Съдът не е фаворизирал едни спрямо други и е преценил по действителната им значимост всички налични данни за личността на подсъдимите и за характера на извършеното от тях. Не би могъл да бъде възприет като подобно обстоятелство и соченият от всички защитници изминал дълъг период от осъществяване на деянията до ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите. Този период съдът не възприема като неразумно продължителен, съобразявайки го със спецификата на разследване на този вид престъпни посегателства, усложнената престъпна дейност, обусловена както от наличието на съучастие в различни съотношения между подсъдимите, така и множествеността на престъпленията. Както в досъдебната, така и в съдебната фаза на процеса, разследващите и правоприлагащите органи са действали с необходимата експедитивност, но не за сметка на обективността при събиране и проверка на доказателствата. Независимо от обстоятелството, че размерът на наложените и на тримата подсъдими наказания и липсата на предхождащи деянията осъждания покриват формалните изисквания за приложението на разпоредбата на чл. 66, ал.1 НК, касационният състав приема за правилна преценката на контролирания съд, че целите на наказанието не биха могли да бъдат постигнати с отлагане изпълнението на отмерените им наказания.