С Решение № 50138/13.12.2023 г. по наказателно дело № 474/2022 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) отменя решението по в.н.о.х.д. № 393/2021 г. на Апелативен съд – Варна в потвърдителната му наказателна част и в изменителната за гражданския иск. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно.
Делото е образувано по касационна жалба на подсъдимия Събин Д.
С присъда на Окръжен съд – Разград той е признат за виновен в извършването при продължавано престъпление на две престъпления на неустановени дати в периода м. юни 2014 г. – м. септември 2018 г. в с. Гълъбово и в с. Благоево: съвкупление с лице от женски пол, което не е навършило 14 г., чрез употреба на сила и заплашване, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 15 г.; извършване на действие с цел да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 г., чрез употреба на сила или заплашване, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 г. Определено е едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ в размер на 15 години. Осъден е да заплати 50 000 лв. на гражданския ищец за претърпените неимуществени вреди.
С решението на Апелативен съд – Варна присъдата е изменена, като Събин Д. е признат за невиновен и оправдан за част от инкриминирания период.
В решението на ВКС се посочва, че първо следва да бъдат обсъдени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. Пред въззивния съд защитникът на подсъдимия се е позовал на липсата на конкретика за датите и броя на деянията, за да обоснове затрудненията, пред които била изправена защитата. Апелативният съд е взел становище по възражението, приемайки, че действията по сексуално насилие са били с различно съдържание, но достатъчно отграничими по вид, както и че заради продължителността им във времето, тяхната повтаряемост, съвместното съжителство и крехката възраст и сексуална незрялост на свидетелката не може да се изисква конкретизирането им по дати и вид. Съдът е приел, че началната и крайната темпорална граница на инкриминирания период, както и описването на част от действията като блудствени, а останалите като изнасилване, гарантират в достатъчна степен възможността на подсъдимия да организира защитата си срещу обвинението, което е ясно формулирано. Касационният съд се съгласява с този извод, като посочва, че спецификата на разглеждания случай определя обективна невъзможност деянията в съответната им разновидност да бъдат съотнесени към прецизно определени дати. От значение е, че е посочено какви точно са били блудствените действия, както и че използвайки сила подсъдимият извършвал полови актове с малолетната, в определени периоди от време. Срещу така предявените ясно факти подсъдимият е разполагал с възможност да организира защитата си.
Според тричленния състав на ВКС е основателно оплакването относно използването на недопустим доказателствен способ, оказал се по същество решаващ за доказателствените изводи на въззивния съд. Съдът се е основал на заключенията на съдебнопсихиатрични експертизи, изготвени на базата на резултатите от проведени полиграфски изследвания. Тези заключения са били изключени от доказателствената съвкупност от първостепенния съд, но контролиращата инстанция е заключила, че такъв подход (по изключването им) би могъл да бъде подкрепен само ако по делото било приобщено самостоятелно изследване с детектор на лъжата. В подкрепа на това становище съдът цитирал практика на ВКС. Касационният състав е категоричен, че внимателният преглед на всички цитирани решения обаче съвсем не са в смисъла, който е намерил за необходимо да им придаде апелативният съд. Всъщност, в тях е коментирана негодността на резултата от полиграфското изследване като доказателствено средство или доказателствен способ въобще, а не в зависимост от това дали изследването е приобщено самостоятелно или не. Според тричленния състав на ВКС заключенията и на трите експертизи, основани на резултатите от изследвания с полиграф, е следвало да бъдат изключени от доказателствената съвкупност като недопустим способ за събиране и проверка на доказателствените материали. Като не е процедирал по този начин апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното си убеждение, нарушавайки задължението си по чл. 13, ал. 1 от НПК, тъй като в разрез с изискването на чл. 13, ал. 2, чл. 14, ал. 1 и чл. 106 от НПК не е предприел действия за разкриване на обективната истина със средствата, предвидени в процесуалния закон, а се е основал на негодни доказателствени средства, опорочили и вътрешното му убеждение.
Съдебният състав на ВКС приема, че порочният подход на апелативния съд се допълва и с липсата на задълбочено изследване на съществените противоречия в показанията на пострадалата и дължимата съпоставка с годните доказателства и доказателствени средства, за да е ясно изводима волята му поради какви причини следва да им се довери в посочените от него кредитирани части. Както с основание отбелязва защитата, показанията на свидетелката са заемали централно място като значими за установяване на деянията и авторството им. Те са и единственият пряк доказателствен източник за изясняване на обстоятелствата с обвинително значение. В три разпита в досъдебното производство тя е дала показания, съобразно които е била жертва на сексуално посегателство от страна на други лица, а не от подсъдимия, и при напълно различни обстоятелства от съобщените по-късно. В последвали разпити в досъдебното производство, а после и пред съда свидетелката е дала показания, сочещи подсъдимия като автор на осъществени спрямо нея различни сексуални посегателства, като е отрекла напълно разказаното преди това. Според върховните съдии въззивният съд не е обсъдил задълбочено противоречията в показанията на пострадалата, не ги е съпоставил внимателно с всички останали доказателства и на практика е основал изводите си за тяхната достоверност в определени части, базирайки се решително на експертните заключения.
В заключение ВКС намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено в потвърдителната му осъдителна част, а делото върнато за ново разглеждане на същата инстанция.