ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 74

гр. София, 28.01.2016 година

 

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и петнадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
 

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2451 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, [населено място] чрез процесуален представител адв. К. П. Р. срещу решение № 966 от 12.05.2015г., решение № 1028 от 19.05.2015г. и решение № 1190 от 05.06.2015г., по ф. дело № 964/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав. С обжалваното въззивно решение № 966 от 12.05.2015г. е обезсилено изцяло решение от 04.06.2013г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 11.10.2013г. по ф. дело № 1659/2003г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, оставено е без разглеждане искането на Мюсюлманско изповедание за установяване на правоприемственост между вероизповеданието и описани местни поделения, религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден и обнародван по силата на Указ № 63 на княз Ф. – ДВ, бр. 210/26.09.1985г., Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван по силата на Указ № 12/23.05.1919г. – ДВ, бр. 65/26.06.1919г. и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и изповеданията на 23.11.1945г., действал до 1951г., и е прекратено производството по искането. С въззивното решение Мюсюлманско изповедание, [населено място] е осъдено да заплати на Мюсюлманско Сунитско Ханефитско изповедание, [населено място] сумата 6 550 лв. – деловодни разноски за въззивното производство. Решение № 1028 от 19.05.2015г. и решение № 1190 от 05.06.2015г. по ф. дело № 964/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав са постановени по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК за поправка на допуснати явни фактически грешки в предходните съдебни актове по отношение на датата на обезсиленото решение на СГС и номера на делото на САС и тяхното обжалване е аргументирано с функционалното им единство с решение № 966 от 12.05.2015г.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивно решение № 966 от 12.05.2015г. по ф. дело № 964/2014г. на САС поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 2, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Какъв е видът на производството по § 4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията – исково или охранително такова?“

2. „Ако производството по § 4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията е исково, срещу кой правен субект следва да се предяви този иск след издаване на удостоверението по § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗВ, ако никой правен субект не оспорва факта на правоприемството?“

За установяване на твърдяната противоречива съдебна практика, обуславяща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторът сочи следните решения: становището, че производството по § 4 от ПЗР на ЗВ е охранително е застъпено в решение № 322/05.03.2014г. по гр. д. № 6776/2013г. на Районен съд Русе, решение № 43/10.04.2014г. по гр. д. № 506/2013г. на Районен съд Тетевен, решение от 03.04.2014г. по гр. д. № 1/2013г. на Окръжен съд Видин, решение от 19.03.2014г. по гр. д. № 24/2014г. на Окръжен съд Монтана, решение № 1656/03.10.2013г. по гр. д. № 3903/2012г. на Окръжен съд Пловдив, решение № 697/11.04.2014г. по гр. д. № 3130/2013г. на Окръжен съд Пловдив, решение № 483/18.12.2013г. по гр. д. № 1193/2012г. на Окръжен съд Стара Загора, решение № 95/25.10.2013г. по гр. д. № 1/2013г. на Окръжен съд Ямбол; решение № 132/14.05.2014г. по гр. д. № 3/2013г. на Окръжен съд Кърджали и определение № 645/11.09.2014г. по ч. гр. д. № 638/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о.; становището, че производството по § 4 от ПЗР на ЗВ е исково се поддържа в решение от 05.12.2013г. по гр. д. № 1/2013г. на Районен съд Берковица и решение № 144/07.11.2013г. по гр. д. № 10/2013г. на Окръжен съд Добрич; третото становище според касатора възприема охранителния характер на производството по § 4 от ПЗР на ЗВ, но не зачита действието на решението, тъй като същото не влиза в сила – решение № 321/15.07.2013г. по гр. д. № 900/2013г.; според касатора обжалваното въззивно решение е израз на противоречива съдебна практика, доколкото е подписано при особено мнение на един от членовете на съдебния състав.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с обстоятелството, че с отстраняването на противоречивата съдебна практика ще се постигне точно прилагане на закона, а ясното и авторитетно тълкуване на неясната правна норма на § 4 от ПЗР на ЗВ ще способства за развитието на правото.

Ответникът Мюсюлманско Сунитско Ханефитско изповедание, [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Я. – М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който не е в противоречие на съдебната практика на ВКС, и по който няма противоречива съдебна практика. В представените с касационната жалба доказателства правните въпроси не са решени противоречиво, а изразеното становище в мотивите на решенията не обвързва следващата инстанция и няма задължителна сила.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговоря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
За да обезсили решението на Софийски градски съд и прекрати производството по заявеното искане, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, защото е постановено в едностранно регистърно производство, в отклонение от предвидения в Закона за вероизповеданията процесуален ред за установяване на такова правоприемство. Поради непрецизната редакция на разпоредбите на § 4, ал. 2, 3 и 4 от ПЗР на ЗВ, в които са употребени понятия от исковото и охранителното производство, решаващият съдебен състав е тълкувал посочените правни норми и след анализ на основните им характеристики е направил извод, че предвиденият от законодателя процесуален ред, относим към установяване на правоприемство между регистрирано вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г., е исковият процес.

Въззивният съд е обсъдил специфичните особености на охранителния акт като съдебно съдействие при правомерно проявление на гражданската правоспособност и на упражняването на гражданските права, чието единствено предназначение е да породи изгодни за молителя правни последици, без те да представляват засягане на чужда правна сфера, съпоставил е охранителното производство като едностранно и безспорно, с участие само на молителя и съда, на исковото производство, отчел е обжалваемостта само на отказа, но не и на съдебния акт, с който се уважава молбата на заявителя, и е съобразил, че защитата на правата на засегнатите от акта трети лица може да се осъществи единствено по исков ред. Изложил е аргументи относно същността и уредбата на регистърното производство по ГПК като вид охранително производство за вписвания, отнасящи се до юридически лица, които не са търговци и за които в закон е предвидено вписването им в съдебен регистър, и е анализирал характера на решението, с което се постановява единствено вписване на настъпилото обстоятелство, без да се посяга върху правната сфера на други лица, отчел е, че това регистърно решение не се ползва със сила на пресъдено нещо и има само удостоверително и оповестително действие, а не установителен характер, присъщ на решенията, постановени в исков процес, поради което не може да се обжалва от други лица, а може да бъде атакувано само по исков ред съгласно чл. 604 ГПК. Предвид специфичните особености на регистърното производство решаващият съдебен състав е заключил, че предвиденият в § 4 от ПЗР на ЗВ ред за установяване на правоприемство между вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г. изключва възможността установяването му да се осъществи с решение, постановено в такова производство и предопределя исковия ред за признаването му.

Според въззивната инстанция исковият характер на производството по § 4 от ПЗР на ЗВ се предопределя от специалната уредба на § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗВ, предвиждаща, че вписването на правоприемството в съдебния регистър на вероизповеданията се предхожда от постановяване на съдебен акт, с който се признава същото, а такъв може да бъде само съдебното решение, постановено в успешно проведен исков процес по предявен от вероизповеданието установителен иск, както и предвидената в § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗВ възможност за обжалване на постановеното решение за признаване на правоприемството по реда на ГПК, която е относима към исковите производства, предполагащи наличието на спор за материално право и е неприложима за положителните регистърни решения, постановени в едностранното производство.

Съдебният състав е съпоставил предвидения в § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗВ ред за обжалване на решението по ал. 3 на реда за атакуване на регистърно решение по чл. 604 ГПК чрез иск за установяване нищожност, недопустимост на вписването или вписване на несъществуващо обстоятелство, въз основа на което е направил извод, че е недопустимо постановеното съдебно решение за признаване на правоприемството да може да бъде атакувано само по исков ред на посочените в чл. 604 ГПК основания.

Изводът за недопустимост на производството по искането на Мюсюлманско изповедание за признаване на правоприемство между него и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г. е аргументиран с обстоятелството, че е заявено по реда на регистърното производство, който е различен от посочения в закона процесуален ред, както и с обстоятелството, че същото не съдържа заявяване на настъпили промени в подлежащи на вписване обстоятелства, а е с петитум, касаещ установяване на правоприемство, относим към исковите производства, което правоприемство може да бъде установено само с решение, постановено в исков процес по предявен установителен иск.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос „какъв е видът на производството по § 4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията – исково или охранително“ е релевантен за делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.

По отношение на този въпрос не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Приложените от касатора решения на районни и окръжни съдилища не установяват противоречива съдебна практика по изложения от касатора правен въпрос, тъй като, от една страна не са представени доказателства, че същите са влезли в сила, а от друга страна, изразените от съдебните състави съображения за характера на производството за установяване на правоприемство между Мюсюлманското изповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г. са основани с процесното първоинстанционно решение от 04.06.2013г. по ф. дело № 1659/2003г. на Софийски градски съд. Определение № 645/11.09.2014г. по ч. гр. д. № 638/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о. не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради това, че в него не е разрешен релевантния процесуално правен въпрос – посоченото определение е постановено по повод частна касационна жалба срещу въззивно определение, с което е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС поради наличие на хипотезата на чл. 299, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че обжалваното въззивно решение е подписано при особено мнение на един от членовете на съдебния състав също не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК предвижда противоречиво разрешаване на относимия правен въпрос в обжалваното въззивно решение, от една страна, и в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, от друга страна, но не и между членовете на съдебния състав при подписване на обжалваното решение с особено мнение.

Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия посочен процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая въззивната инстанция е тълкувала разпоредбите на § 4, ал. 2 – ал. 4 ПЗР на ЗВ. По отношение на посочените приложими правни норми е създадена практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на ГПК /отм./ решение № 827 от 19.01.2006г. по т. дело № 543/2005г. на ВКС, ТК, І т. о., съгласно която по установяването на правоприемство между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г. се развива спорно исково производство, приключващо с решение по § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗВ. В посочения съдебен акт са изложени съображения, че структурираната в § 4, ал. 1 – 3 от ПЗР на ЗВ фаза на производството съдържа белезите на исково производство, чието решение подлежи на вписване в регистъра по чл. 18 ЗВ. Поради това, че правоприемството не е предвидено като обстоятелство, подлежащо на вписване, то същото следва да се установи в исково производство. Прието е, че установяването дали едно юридическо лице е правоприемник на преди съществуващи организации може да стане само в отделно исково производство, но не и чрез въвеждане на твърдение за такова правоприемство в заявлението за начална регистрация или променени обстоятелства, поради това, че установяването на правоприемство в полза на едно юридическо лице интервенира в правната и имуществена сфера на неопределен брой съществуващи и бъдещи правни субекти. Настоящият съдебен състав възприема създадената по реда на отменения ГПК съдебна практика, с която приложимата правна норма е тълкувана. В същия смисъл е изложил съображения и К. съд на РБългария в решение № 12 от 15.07.2003г. по конст. дело № 3/2003г. на КС на РБългария, с което е отхвърлил искането на 50 народни представители на ХХХІХ Народно събрание за обявяване на противоконституционността на § 4 от ПЗР на ЗВ поради това, че наличието или отсъствието на правоприемственост между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г. е въпрос, който се решава от съда /Софийски градски съд/, като създадената правна уредба определя исковия процес като средство за неговото решаване. Поради обстоятелството, че след тълкуване на разпоредбата на § 4 от ПЗР на ЗВ с посоченото решение на ВКС не е извършено изменение в законодателството и обществените условия, не се налага тълкуване на релевантната правна норма в друг смисъл.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, правен въпрос. Формулираният от касатора въпрос не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Поради обстоятелството, че правоприемството между юридически лица рефлектира върху правната сфера на различни правни субекти, отговорът на посочения правен въпрос зависи от това защита на кои права и срещу кои правни субекти се търси. Не би могъл да бъде даден конкретен отговор срещу кой точно правен субект да се предяви искът за установяване на правоприемство, защото в резултат на твърдяно правоприемство могат да бъдат засегнати материални права на различни правни субекти.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 6 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение


О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 966 от 12.05.2015г., поправено с решение № 1028 от 19.05.2015г. и решение № 1190 от 05.06.2015г., всички постановени по ф. дело № 964/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.

ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Мюсюлманско Сунитско Ханефитско изповедание, ЕИК 13117524, [населено място], [улица], ет. 1 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 6 000 лв. /шест хиляди лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

 

 

 

 

За мнения и технически проблеми използвайте: web_support@vks.bg.